Димитър Талев - Преспанските камбани

— Да седна, даскале, щом… Тя, жената, веке си легна с децата.

Вардарски запали лампата и също седна край мангала, извади кесията си с тютюн и я подаде на госта.

— Казах аз, че ще го обърне на снег, познах… — започна Аце Кутрев, но повече за да наруши мълчанието.

Вардарски нищо не отговори и на свой ред взе да свива цигара, пали я дълго от мангала и току попита:

— Ти, Аце, защо избега от село?

— Как защо? — отвърна веднага Кутрев, сетне каза с твърд глас: — Немаше веке живот за нас там, даскале. — Вардарски се взираше с окото си и чакаше. Аце смукна непривично от цигарата си и продължи: — От лоши турци, даскале. Ние по селата сме си черни роби. Най-веке надолу, низ полето. Повекето от нас си немат нищо, ни покривът над главата ти е твой, сичко е на бея. Ако има некой от нас по некое парче земя, къща или… и то никогаш не стига. Работим повеке за бея. От ангария глава не можеш да дигнеш. Или на изполица и като вола за сламата. Каквото откраднем, това ни остава в повеке, ама що… живей ли се така? И пак се живей, пусто да остане. Какво ще правиш, не се лега да умреш, мил ти е животът, какъв да е. Сички там, и аз. Ама… — пое той дъх, но млъкна, загледа се в цигарата си замислен.

Вардарски не сваляше поглед от него. Хубав мъж е този Аце Кутрев, приветлив, светъл. Изпомачканият му фес без пискюл покриваше ниско буйните му коси, от ръба наоколо се подаваха като венец едри, златисти къдри. Всяка черта на лицето му беше издялана като с длето — правилна, красива, чиста. Русите му клепки бяха едва присвити и придаваха на погледа му загадъчност, той като че ли във всяко нещо се заглеждаше внимателно; още по-руси бяха мустаките му, спуснати надолу, оставени да растат свободно и само от време на време поглаждаше той краищата им с опакото на ръката си. Така и сега, види се, от вълнение, се връщаше в мислите си към родното село и предишния живот.

И после?… — подкани го Вардарски. Можех, даскале, аз и сега да си живея на село, ама… — Той се изкашля смутен и току продължи с твърд глас:

— Имах аз сестра. Мома. Немаше и седемнайсет години. Полякът, Меемед ага му викахме, почна да я задиря. В двора ни влиза, вкъщи влиза по нея. Сега ми е чудно колко се плашехме сички ние тогава, къде ни беше и умът, и срамът. Не смейме нищо да му речем. Сестра ми още повеке се уплаши от турчина ами дете беше още. Той се по нея. Еднаж посегнал да я улови и тя едвам се спасила от ръцете му. Започна да линей, легна болна от уплах и за три месеца свърши, закопахме я. Такива сме ние селяните: като вързани, за секо нещо късно се сещаме, ама то е от голема мъка, от уплаха и отчаяние. Нас понекогаш и за люде не ни имат, не само турците, ами и нашите…

Кутрев въздъхна и млъкна, загледа се в огъня пред себе си. Вардарски мълчаливо му подаде пак кесията с тютюн, но Кутрев поклати глава — не му се пуши или пък не можеше да се откъсне от мислите си. И сам продължи:

— Като я сложихме Кита до гроба, преди да я спуснем, погледнах я аз — стопила се беше досъщ като дете. И така ми се стори — аха да отвори очи, да ми продума. Скъса ми се нещо тука, в самото сърце. Как я оста вихме ние да я погуби турчинът! И татко беше там, стои до мъртвата, ни да викне, ни да заплаче, само брадата му трепери. Върнахме се дома, а кехаите на бея, нашия бей, ни подкараха на работа. Взех секирата и тръгнах низ полето. Там, където го срещнах поляка, там и го съсекох со секирата. На парчета го насекох, ама беше веке късно Отиде си Кита. Видеха ме някои наши люде как ударих Меемед ага, но никой нищо не каза. Откараха ни в града заптии — мене, татко, двама мои братучеди, — затвориха ни, ама пак ни пуснаха. Държеше се целото село, никой нищо не издаде. Върнахме се ние в село, ама аз не стоях: ни една неделя. Взех секирата, взехме си детето — малечко беше още първото ни дете, на два месеца — и хдойдохме тука, в града. Ето седем години веке, даскале. Това тука, дворът, беше изоставена бахча. И тя турска. Взех я под кирия и с жената по цел ден над нея. Селски люде сме, дай ни ти нам земя. Е, по-харно сме тука, гладни не сме останали. Немаше за мене живот на село. И кехаите се заглеждаха в мене, а на них не им е трудно да вземат живота на един селянин — ние за них не сме и люде.

Той взе да оправя огъня с машата, да не издаде вълнението си Вардарски не го и погледна, втренчил око някъде пред себе си. И тъй, без да се помръдне, Вардарски рече:

— Късно се сещаме сички. Може да е наистина от голема мъка, от страх и отчаяние. Наближават вече петстотин години… петстотин години робия. И още не се сещаме да грабнем секирата.