Димитър Талев - Преспанските камбани

Султана погледна и мъжа си: „Гледай го ти стария вещер, ще се намокри от радост. А секи ли е за въвеждане вкъщи бре!…“ Вардарски виждаше само нея и студенината по лицето й, строго и вкаменено, вледеняваше и неговото сърце. Той се боеше от старата жена, тя беше като съдия пред него и нищо не можеше да се скрие от нея. А имаше какво да крие той. В присъствието на старата сякаш и сам надникваше в сърцето си. Сега той чу гласа на Ния, гърлен и неизказано сладък за ухото му:

— Да ви питам и вас, учителю: защо не отворите едно женско училище в Преспа? Не е право само момчетата да учат. На Лазара постоянно му говоря…

Вардарски пипна черната си превръзка и насочи едното си око към Ния. В миг изчезна от сърцето му всякакъв страх и студенина, той сега нищо не виждаше, нищо не чуваше освен нея и нейния глас. Ния бе дигнала лампата да я сложи по-наблизу до госта и червеникавата, златиста светлина заливаше лицето й, пламтеше в двете пухкави венчета тъмни коси над челото й, разделени на две, подаващи се изпод тъмносиньото копринено шкепе, с което бе вързана главата й; разливаше се светлината върху гърдите й, момински изпъкнали и твърди изпод тънката мека дрешка, загърнати леко в белите кожички, с които бе обшита друга, връхна дрешка от също тъмносиньо кадифе, без ръкави. Вардарски виждаше лицето на младата жена с ослепителна яснота и някак много близо до себе си — приведените й очи, скрити в гъсти мигли, устните, предизвикателно издути и тъмночервени в светлината на лампата, правия нос и едва, едва потрепващите нежни ноздри, чистата, възмургава кожа по страните й, по гладкото чело… Колко време продължи всичко туй, откога ли чака тя неговия отговор? Вардарски въздъхна — той се задушаваше от вълнение.

— Трудно се намира учителка… Немаме учителка… Амиии — заекна той и откъде дойде тая смелост в него: — Ами станете вие учителка, нели сте учили…

Най-напред просия усмивка на устните й, раздвижиха се алените устни и блеснаха между тях зъбите й, бели и здрави един до друг, после Ния дигна към него засмени очи и всичко друго потъмня, угасна — остана само блясъкът на тия две тъмни зеници. От дълбоко идеше тоя чист, топъл блясък:

— Не съм аз толкова учена. Не съм учила на гръчки.

— Новели, даскале — побутна го Стоян Глаушев и Вардарски едва сега забеляза, че пред него бе застанала Раца Кочовица с лъснат бакърен поднос и мъничка чашка с ракия. Той посегна машинално и чашката се разплиска в ръката му. Стоян забеляза наивно на по-старата снаха: — Много си ги препълнила, щерко… Ама и нам, чини ми се, много ни се пие. Наздраве, даскале, бог от зло да ни пази и добри мисли да ни дава!

Татко, ти пак цела молитва… — засмя се Кочо.

— Да прогони дявола от ракията — рече и Лазар.

— Ще го прогони той… — промърмори като на себе си старата Глаушица. — Ама дяволът и през вратата ти може да влезе…

Вардарски изпи на един дъх ракията си и скочи:

— Прощавайте…

— Що бързаш, даскале… — протегна ръка да го спре Стоян.

— Късно е вече…

Като излезе Вардарски отново на улицата, в тъмнината пръскаше студен дъжд. Сетне като че ли започна да се развиделява, тук-там по земята се разтвориха широки бели петна и докато стигна учителят до жилището си, всичко наоколо се покри с мек и влажен, ранен сняг. Щом тропна вратникът, Караман бафна няколко пъти откъм двора и млъкна; скрит някъде на сушина, песът отдалеко позна Вардарски, който понякога му носеше чак от чаршията кокали или дроб, за да разнообразява сухите черни залъци, които му подхвърляха стопаните. Вардарски отдалеко забеляза как светлееше на чардака мангал с ярко разгорели се въглища и там се мяркаше едрата фигура на Аце Кутрев.

— Е, даскале, снежец… — обади се Кутрев. — Рекохме да ти разпалим мангала.

— Харно…

— Готов е веке — и Кутрев пръсна върху разгорените въглища малко вода, хвърли там и един ръждив, кован пирон. — Да не те удари в главата въгленът…

Сетне той взе с две ръце пръстения мангал и го внесе в стаята на Вардарски, който също влезе след него и рече:

— Седни, Аце, да изпушим по една.

Аце нищо не отговори и само подсмръкна: не беше за пръв път да го кани Вардарски на разговор. Той свойски посегна да затвори вратата, но Вардарски мълчаливо го спря и тръсна вън мократа си горна дреха, сетне сам затвори вратата и окачи на един пирон дрехата си. От жарта в мангала белите стени наоколо тихо сияеха, Аце Кутрев изглеждаше огромен в розовия здрач.

— Седни, седни… — повтори Вардарски и Аце придръпна към мангала един стол.