Димитър Талев - Преспанските камбани

С такова въодушевление Вардарски говореше и на своите чести беседи в читалището, където се събираха люде вече от всички възрасти. Отиваха да го слушат мнозина преспанци. Той говореше на всякакви теми, в които се преплитаха и здрави знания, и легенди, и мечти, и суеверия дори — така, както и сам ги бе поглъщал с неутолима душевна жажда. В тая пъстра бъркотия от знания и легенди обаче имаше няколко здрави постоянни и непоклатими опорни точки: народът, родската земя, вярата в науката, в нейното всемогъщество във всичко и над всичко стоеше народът, който беше й по-реален, беше жива действителност. Ала от известно време и посетителите на читалището започнаха да стават, все по-малко. Тук гневът на Вардарски беше по-голям, тук той нямаше кого да жали, към кого да бъде снизходителен. На последната си беседа държа слушателите си близу три часа и те се чудеха откъде се намериха в него толкова сили да стои прав до масата, да ръкомаха, да втренчва тъй окото си и дори гласът му да не отслабва, откъде се намериха в него толкова знания и такъв порой от думи. Но те се умориха и най-сетне започнаха да се оглеждат, да се въртят на столовете и пейките, очите им започнаха да блуждаят. Вардарски отеднаж им се сопна посред беседата си:

— Знам аз поради що немате търпение сега, за тютюн имате голема мъка, тютюн ви се пуши, а некои от вас са гладни. Не ви се слуша повече, виждам аз, дяволът ви дърпа на своя страна, към себе си ви тегли. Така е в целия човешки живот — от едната ни страна стои ангел, а от другата ни страна стои дявол. Д може да са и вътре в нас те, в сърцето ни. И през целия ни живот се борят за нас, борим се и ние в себе си… Говоря ви за, великия славянски род и за народите, които изхождат от него, и за нашия болгарски народ между тех, който има свое писмо и език, аз знам и виждам — другаде е сега вашата мисъл. С едно ухо ме слушате вие и мислите за секидневните си земни дела, за големи печалби мислите и не се сещате, че дяволът ви тегли надолу, в тъмнината, пък аз искам да ви издигна да видите бел свет, да ви покажа от какъв могъщ корен сте издънка, за да прогоните от сърцето си секи страх и трепет…

И той задържа слушателите си още половин час — съди ги за тяхната склонност към дявола, за тяхната слабост да пренебрегват знанието и мъдростта заради една лула тютюн, заради суетни земни блага. Преспанци не му се сърдеха, макар да беше и груб в своята сприхавост и гневливост. То се виждаше, че неговата гневливост идваше от преголямото му усърдие и пристрастие и апостолството му сред народа.

По едно време Вардарски току се укроти, утихна и като че ли вече не забелязваше комерческата суетня сред преспанци. В училището работеше с неизменно усърдие, от сутрин до вечер преподаваше в двата класа цяла дузина науки, но без предишното въодушевление, като че ли го измъчваше някаква скрита болка или грижа, или голяма скръб. Преди той не можеше да понася спокойно другите трима учители в градското училище, които обучаваха по-малките ученици в четири отделения, и ги ругаеше, изобличаваше ги на всяка стъпка за тяхната изостаналост и дребнавост, но сега минаваше тихо край тях и дори не ги забелязваше. Хазаите, Кутревци, се чудеха на тишината в стаята му, когато се прибираше вечер, караха се на децата да не дигат и те шум, щом даскалът пази такава тишина. Митра Кутрева ходеше на пръсти, като минаваше пред вратата му или влизаше да остави в стаята му стомничка с прясна вода. И напразно поглеждаше тя тамбурата на стената — не посягаше вече Вардарски към любимия си инструмент, не се чуваше вече гласът му, толкова сладък и тъжен. Но крачките му се чуваха всяка нощ и често по всяко време, представяше си как Вардарски ходеше из малката си стая дълго и с тежки стъпки, отваряше прозорец, макар есенните нощи да бяха станали студени и влажни.

— Да не е болен? — попита тихо Митра Кутрева. — Аце, да не е болен учителят?

— Не ми се вижда болен. Ще каже, ако е болен, ще се оплаче, ще поиска нещо, вода да му стоплиш или… Но сам Вардарски не изтрая най-сетне.

Сега, когато бе решил да заговори, той наново стана нетърпелив, припрян, гласът му наново загърмя, но изведе докрай всекидневните занимания в училището, подреди, както винаги, учениците си в двора в редици по двама и ги изпрати по домовете им. Сетне се запъти бързо към общината, изкачи се задъхан по високата дървена стълба. Там, пред вратата на общинската стая, подсмърчаше Начо Дивер — общинският прислужник, с подпухнал, зачервен нос, зацапан с емфие.