Димитър Талев - Преспанските камбани

Учителя Райко Вардарски стоеше настрана от това общо оживление по Преспа. Той наблюдаваше навъсен настаналата залисия и надпревара сред преспанци — не беше тя по неговия вкус. Но неговият хазяин Аце Кутрев бе му казал:

— Такова нещо отдавна не е бивало… Тая есен продадохме всичко, що можахме да извадим от градината, и го дадохме на добра цена.

И медът също мина добре на пазара. Развесели се народът, та и повеке яде.

Митра Кутрева също бе купила няколко оки вълна, пра я, влачи я и сега бе надянала хурката да преде — покрай цялата й работа около децата.

— Ами, даскале — похвали се тя сама, — какво ще правя нощем през зимата… Нощ — година. Ще плета чорапи, фанели, да изкарам и аз некой грош, нищо не ни стига с толкова деца. Ами сички тъй сега…

— Е добре, Кутревице, добре — дигна Вардарски рамена пренебрежително. — Сички сега сте се втурнали за грошове… Нема да седна аз да ви спирам.

Той презираше сребролюбието и всяка алчност, но сам виждаше как работеха двамата Кутревци като мравки и пак не можеха да прогонят сиромашията от своя дом. Вардарски си мислеше: „Зла проклетия има в човешкия живот. Зле е нареден тоя живот, и то иде от самата човешка лошотия, от робството и невежеството сред людете…“ Ала когато забеляза, че неговите мустакатид ученици от неделното училище започнаха явно да пренебрегват заниманията си в училището заради гонитбата на повече грошове, той изпадна в ярост. Тия свои ученицй Вардарски събираше всеки празник след църковния отпуск в новите училищни стаи, в които водеше и двата нови класа на градското училище. Доскоро и двете стай се пълнеха с неграмотни или изостанали в науката младежи, пък и с по-стари преспанци, но сега те не бяха повече от петнайсетина души и пълнеха три-четири чина в едната от класните стаи. Преди да започне обикновените си занимания, той заставаше срещу тях с пламнало лице и възбудено изливаше гневната си мъка:

— Къде са другарите ви? Като започнахме, пълнеха се и двете стаи с народ, немаше де да седнат некои стоеха там, край стените, а сега що? Свърши се бързо жаждата ви за наука и знания, прегоре, изчезна. Сега друга жажда изгаря сърцето ви, за грошове се лакомите, за големи кярове. Ама къде ще вървиш ти, докъде ще стигнеш слеп и глух, без просвета и знания? До никъде нема да стигнеш, в тъмнина ще си останеш и душевна нечистотия ще живееш, пък да спечелиш и два пъти повече от Ицо Баболев…

Учениците му слушаха смирено, някои поклащаха глави други търпеливо чакаха да свърши той словото, си, но един ден се обади Рампо Нердев, — човек на около 28 години, с мустаки до рамената; той беше най-усърдният между другарите си, но и най-несхватливият и той заговори — с очи, пълни с похвална ревност към науката, с добра воля, но умът му, изглежда, не беше много остър:

— Ама така, даскале, не е хубаво, че нашите другари не идват. Като си рекъл да учиш — ще учиш и за сичко има време. Те в работа са далдисали, пък и това е право: като си зарежеш работата, може и без хлеб да останеш. Аз така си казвам: като си писмен и можеш сметка да направиш, работата ще ти върви по-харно и по-големи печалби ще намериш…

— Вие сте поклонници на златния телец! — избухна Вардарски. — Аз ви събрах тук, за да просвещавам ума ви, да разпръсна тъмнината отпред очите ви, да ви изведа на правия път, а вие що? Дошли сте да се учите на сметки! Никога нема да познаете вие сладостта на душевното просветление…

Мустакатите ученици на Вардарски слушаха с наведени очи. Пак само Рампо Нердев се обади, но и той плахо, полугласно:

— Ех, сиромаси люде сме ние, даскале… Те не искаха да се неразбират с учителя си — за тяхно добро бе ги събрал и си цепеше гърдите заради тях, нека той да излее мъката си, че техните неблагодарни Другари бяха го изоставили. Те чувствуваха, макар и смътно, дълбоката правда в неговите думи, но какви ли поклонници на златния телец бяха те — все калфи и занаятчии, които се бореха от тъмно до тъмно за своя залък и пак най-напред заради залъка си бяха дошли Да учат наука? Райко Вардарски ги виждаше каквито бяха, познаваше ги и ги обичаше, жалеше ги и се гневеше заради тях, заради тия прости и бедни люде, които търсеха път към по-хубав живот. Бързо прекипяваше гневът му и тъй, възбуден, но вече с друг пламък в сърцето си и с апостолско въодушевление, им предаваше Уроци и знания. Така беше й когато учеше и другите си ученици — силният му глас ехтеше в същите тия отаи, а в гърдите му напираше воля да прелее в младите умове и сърца всичките си знания и светлината, която сам носеше в себе си, и радостта, че вижда хора с ясни очи, както си мислеше той.