Димитър Талев - Преспанските камбани

— Буйрюн, Хайредин ага…

Турчинът пристъпи две крачки и не сваляше от него тъмните си очи. На вратата остана Кючук Кадри, сложил ръка върху дръжката на пищова си. Арап ага, мълчаливо и без да бърза, извади от пояса си шарена шамия, разгъна я с две ръце и я постла на ниската масичка пред Ицо. Сетне се изправи и също сложи ръка върху дръжката на пищова си, а другата си ръка изви бабаиски на кръста. Той не каза нищо н нямаше защо да говори — Ицо Баболев разбра всичко и без думи. Отдавна беше познат на гяурите тоя удобен начин на обир: атата просва кърпата си, а презреният гяурин изсипва всичко каквото има в кесията си. Ицо се поозърна безпомощен, въздъхна. Той издърпа с разтреперани ръце чекмеджето на масичката — виждаше се как бе разделено то с няколко прегради, — обърна го и върху шарената кърпа се изсипа със звън цяла купчина медни и сребърни пари, меко проблясваха между тях и няколко жълтици. Сетне Ицо бързо тикна чекмеджето наново в масичката. Турчинът попита с пресипнал глас на завален преспански говор:

— Туй ли е сичко бре?

— Това е целият ни алъш-вериш днеска — отвърна троснато Ицо, но не да сплаши турчина, а за да изглежда по-убедителен.

— Ша ма накараш да бръкна в пазвата ти… Ицо разпери ръце:

— Бъркай.

— Хм… — поклати глава Арап ага, но не посегна към пазвата на търговеца, а там, в пазвата на Ицо тежеше доста голяма кесия с лири. Арап ага се обърна към другаря си на вратата и му каза на турски. — Прибери.

Кючук Кадри прибра чевръсто краищата на кърпата, завърза я с единия й край, тежка и звънлива, и я бутна, в широкия си пояс. Арап ага вече излизаше от стаичката, повлече се след него и Кадри.

В стаичката се втурна Миро все още задъхан от уплаха, зад него надзърташе и по-старият калфа:

— Що стана? Тия…

— Обраха ни — отвърна Ицо.

— Много ли?

— Имаше към две хиляди гроша.

— Ще ида… ей сега ще ида в конака! — викна Миро със закъсняла решителност.

— Стой си тука. Нема къде да отиваш — рече хладно Ицо.

— Ще отида да се оплача… Обир посред бял ден. Две хиляди…

Ицо махна ръка с досада:

— Кому ще се оплачеш? Кой ще тръгне да лови обирачите? — Той додаде с вразумителен тон: — Никой.

Кой да тръгне да гони Арап ага. Само ще го предизвикаш да ни направи некоя по-голема пакост. Трай, мълчи… това е.

На другия ден към обед в магазина на братя Бабо леви влезе сам преспанският каймакамин Джемал ефенди. Той и друг път бе влизал тук, за да си купи едно или друго на вересия и макар още да не беше платил, ни една от вересиите си — спуснаха се да го посрещнат и Миро, и по-старият калфа, та дори и Ицо се показа на вратата на контората си. Джемал ефенди направи знак с ръка, че нищо не му трябва, и се запъти направо към контората. Посрещна го Ицо Баболев с учтиво темане, отвърна мълчаливо на поздрава му и каймакаминът и рече тихо на турски:

— Да влезем вътре, чорбаджи.

Влязоха. Ицо почака, докато седне каймакаминът, и сам седна срещу него на миндерчето. Той посрещна неканения си гост по всички правила на гостоприемството, но кьосавото му лице изразяваше трагично примирение. Ицо Баболев не се и съмняваше, че и каймакаминът бе дошъл за някаква плячка. Джемал ефенди поглади някак стеснително, с цяла шепа мустаките си, небръснатата си отскоро брада и все тъй тихо попита, сякаш се боеше да не го чуе някой:

— Ставало ли е тия дни нещо тука, у тебе, чорбаджи? Ицо веднага долови скрития смисъл на тоя въпрос. Джемал ефенди беше кюрд, дошъл бе чак от Анадола да управлява Преспа и беше хитър, ловък човек. Той питаше отдалеко, за да може Ицо да отговори според своята досетливост и съобразителност. Каймакаминът, бе дошъл да изпълни своя дълг, но нека чорбаджията сам да даде насока на работата. Ицо си мислеше: „Гарван гарвану око не вади.“ Ако гяуринът се оплаче, каймакаминът ще повика в конака злодееца Арап ага, ще му се закани, а може и да го тикне за няколко дни в хапуса.. Ами после? Как ще се спаси Ицо от гнева на Хайредин Арап ага, който за било и небило посяга към оръжието си? Ще дойде обирникът най-малко още един път тук и пак ще просне кърпата си за нов обир. Ицо няма да влезе между тях двамата — представителя на падишаха и разбойника.

И той отговори унило, за да може и каймакаминът да прояви своята досетливост:

— Нищо не е ставало у мене тия дни, каймакам ефенди.

Каймакаминът кимна мълчаливо, без да погледне чорбаджията. Сетне попита:

— Как върви алъш-веришът, чорбаджи?

— Слава богу, каймакам ефенди. Не мога да се оплача.