Димитър Талев - Преспанските камбани

Турците в беседката не бързаха с разговорите си — за всяко нещо аллах е дал достатъчно време и всеки чакаше със смирена почтителност друг да започне.

— Ейх, аллах, аллах… какво време ни пращаш, какви дни дочакахме! — въздъхна старият Рюшди бей, повече за да предизвика разговора, и пак млъкна. Но като не подхвана никой приказката му, той продължи: — Какво да ви кажа, кардашлар… раята се изплъзва от ръцете ни. Едно време чаршията беше само занаятчии, дюкян до дюкян, ще работи там гяуринът цял ден за един или два гроша, ще чука, ще търка, ще дърпа, да направи каквото ти е нужно, я дреха, я обувка, я саха, или, да речем, корито и едвам ще изкара да ти плати кирията на дюкяна, пеша ще ти целува, ще те моли да го почакаш… Сега виждате ли какво става? С пари играят гяурите.

Старият бей пак млъкна, като спираше навъсен пог лед ту върху един, ту върху друг от агаларите. И всек един от тях даде своя отговор, но никой не бързаше да изпревари другия — по-стария, по-богатия.

— Като нямат те друга сила в ръцете си, търсят силата на парата.

— Хубав хесап си правят те. С пари и до падишаха ще стигнеш, и той селям ще ти даде.

— Ами чааре 11 11 Чааре — изход, средство. да търсим на тая работа, кардашлар! Гяурите и на главата ще ни се качат.

— Те и ни са се качили вече. Минаваш край него, а той не те и поглежда, за нищо не те сайдисва.

— Църкви дигнаха, камбани окачиха, по цял ден дан-дан-дан!

— Разправят, Ицо Бабол с кантар мери парите си. Той, с толкова пари, и паша може да стане.

— И селската рая надига глава. Селяните бягат от чифлиците ни тук, в града бягат, не се покоряват, свое; искат…

Млъкнаха отново един след друг кахърните агалари. Смутено беше тяхното господарско безгрижие, застрашено беше блаженото безделие, в което бяха живели и те, и бащите им, и дедите им. Невесело започна сега разговорът им и у никого нямаше воля да го продължи. Хайредин Арап ага никак и не продума. Далеко бяха от него грижите на тия богати агалари, които бяха свикнали раята да пълни хамбарите им, да им носи на нога кирии за дюкяни, ханища и безистени, голямата част от полето наоколо беше тяхна, също и много още от дюкяните в чаршията. Той, Арап ага, беше като ловец и разчиташе само на оръжието си, на ловджийския си късмет. Той слушаше с доволство злобните оплаквания на агаларите — така те го насърчаваха в неговите ловджийски кроежи и похождения. В него се надигаше вече една мисъл и той каза с укор:

— Мекушави сте вие, агалар.

В гласа му прозвуча и закана: ще чуят пак за Хаиредин Арап ага тия богати бегове и аги, седнали да се вайкат като жени!

— Право е — отвърна един от тях. — Мекушави сме.

— Право е — обади се и друг. — Раята надига глава, ти стъпи върху нея! Отсечи я!

Завъртя наоколо Арап ага черните си очи, изкриви в презрителна усмивка дебелите си устни. Агаларите се бяха излегнали върху одъра и никой не се помръдваше. Само Рюшди бей поприсви сухото си старческо юмруче.

— Аллах всичко знае, всичко вижда… — въздъхна примирително някой от тях.

Хайредин Арап ага се изправи — не искаше да слуша повече такива бабешки приказки, спусна нозе от одъра н надяна калеврите си.

— С позволение, агалар… — промърмори той, стана и се отправи към сводестата порта на джамията, като къртеше бабаитски рамена, а празните ръкави на чепкена се полюшваха зад него.

Варосаното минаре на джамията започна да розовее от залязващото слънце. Изви очи нататък и друг от агаларите стана и той да си върви. Свършваше се и тоя ден. Надигнаха се да си вървят и другите агалари, минаха по един, по двама през тихия двор на джамията. На площада насреща бяха наредени сергии с овощия, та п въздухът наоколо тежеше от сладкия аромат на зрели праскови, круши, ябълки, грозде, късни пъпеши. Двамина от агаларите, които нямаше откъде да получат или не бяха отгледали в домашните си градини от тая земна благодат, се отбиха към отрупаните с плодове сергии. Колкото имаше там купувачи българи, отдръпнаха се да им сторят път, а навъсените агалари извадиха от поясите си огромни шарени кърпи и започнаха да ги пълнят, като избираха най-хубавите плодове. Тяхно господарско право беше да си изберат най-хубавото, а Другите купувачи стояха наоколо и чакаха реда си търпеливо. Развързваха агите кесии и плащаха честно — продавачите на овощия бяха също турци. Друго би било да бяха гяури: тогава сам гяуринът продавач ще ти напълни шамията и ти ще се престориш, че си забравил кесията си вкъщи, или просто ще си отминеш с пълната шамия, ще отидеш да зарадваш кадъните си с праскови или грозде.