Димитър Талев - Преспанските камбани

— Секо нещо с времето си ще дойде. Времето ще ни научи. Но ние сами не ще можем. Ти сам знайш докъде стига турската държава. А ние що?

— Ами сърбите, горе, ами гърците? Да не са те по-големи народи от нас!

— Не са. Ама са по-далеко. Ние сме досам Цариград. Султанът ще дигне сичко живо да ни прегази: турци, араби, кюрди и какви ли не.

— Познавам аз анадолския народ. Ние сме по-люти от него. И пак ще ти кажа за сърбите и за гърците.

— Зад Сърбия, до гърба й е Австрия. А Гърция — там, далеко в морето, и ингилизкият цар нож вади за нея.

— А за нас — ти сам го каза: дедо Иван и топове ще извади.

— Ще дойде време и за нас, то се знай. Ама още не е дошло, не е дошло.

— Ти откъде знайш… Ония горе може да знаят повече и затова са излезли в планината.

— Учителю — посегна отново Глаушев и пак го улови за ръката. — Ние още не знайме що е там, горе, чули; сме, не сме видели. Ти погледни тук, у нас: кой би излезъл в планината? Учителю — разтърси той ръката му: — Да задържим и да затвърдим това, що сме извоювали до сега. Да ни се признай наша народна църква, наш език-и народност. Да просветне еднаж пред очите на народа ни.

Но сега е дошло тъкмо твоето време, учителю. Това ще мога да ти кажа аз. И хайде да си вървим, че аз веке нищо не виждам.

Вардарски нито се помръдна.

— Не можеш ти, Глаушев, да усмириш сърцето ми. От две недели немам мира аз ни денем, ни нощем. И още повече и ти ме смути, не знам що да ти отговоря. Дочувам истина в думите ти, но ето не можеш да усмириш сърцето ми, да го задоволиш.

Вън се чу покашлюването на Начо Дивер, затрептя пред вратата светлина. Лазар Глаушев придърпна Вардарски и го поведе. Вън беше тъмна нощ. Пътят им беше в една посока и двамата мъже тръгнаха заедно. В тъмнината светеха прозорци, тук-там по дворовете се чуваха гласове или ще залае куче, ще се блъсне порта. По тесните улици все още се движеха минувачи и които ги познаваха в тъмнината, поздравяваха ги високо с „добър вечер“. Глаушев и Вардарски продължаваха разговора си тихо и с дълги прекъсвания, щом забележеха минувач — млъкваха и чакаха да отмине. Глаушев рече:

— Аз не казвам, че требва да чакаме наготово, со скръстени ръце. Сами не ще можем, това е. Никой друг не ще ни помогне, а дедо Иван, ще тръгне, когато намери за нужно и сгодно, а не според нашите желания.

— Нека най-напред ние да мислим и работим за себе си.

— И аз това ще река, учителю: да мислим харно и харно да работим. Но сиромашията тежи върху народа колкото и турския ботуш и фенерските тъмнини. Нека се поосвободи народът от сиромашията си.

— А… и ти, значи. И ти от общата болест…

— Каква болест…

— Ами сичко е тръгнало пари да печели.

— Ами, даскале, нема нищо лошо в това.

— Требва да се знае: богу или Мамону. Който служи Мамону, не ще може да служи и богу. Това е сегашната лоша болест.

— Има и друга дума: божието — богу, кесаревото — кесарю. И друга една, народна: гладна мечка хоро не играй. Да събере повеке сила народът ни. Не е болест, че всичко е тръгнало да работи и иска по-сладък залък.

— Може да му се услади и сичко друго да забрави от сладост.

— Не, не… Повеке ще иска. Ще иска което му липсва, което не му стига. Поиска църква, сетне поиска училище, ще поиска и свое господарство. Учителю — спря се Глаушев пред своята порта, — секо нещо иде с времето си.

— Дошло е време и за свобода, защо не? Кой изпратил ония мъже в планината, и Хаджията, и сички други? Секо нещо расте и зрее.

— Ти дали си виждал зрела нива, учителю? Шуми тя, пей, та стопанинът й отдалеко ще я познай. По песента й. — Глаушев го улови за рамото: — Да се отбием у нас, рано е още. Татко ще ти се зарадва, ще пием по една ракия.

Вардарски усети в тъмнината как пропълзя топлина по лицето му. И като че ли отеднаж премаля — нямаше сили да откаже, да си отиде.

— Не… не — промънка колебливо. — Късно е… Глаушев го поведе за ръка и така влязоха те в предната стая у Глаушеви. Тук беше цялото семейство и всички пристъпиха да посрещнат госта, само старата Глаушица не се помръдна, както бе седнала край огнището. Вардарски видя най-напред нея — тя привлече най-напред погледа му с някаква особена сила. Изви глава към него и рече с твърд и някак много висок глас:

— Добре си дошъл, даскале.

А погледът й беше насочен към Лазара. „Той го довел — мислеше си тя с гневно сърце. — Сам го довел при жена си и не забелязва как се пули той в нея. Сам ще си напакости човек най-много — така дяволът ни заслепява…“

— Ами, даскалче, защо не идваш по-често у нас, аз много обичам такива люде, като тебе — развесели се Стоян Глаушев. — Повели, седни отсам, дайте, деца, столче…