Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ти яж — казваше тя кротко. — Аз не съм гладна. Тя бе работила през целия ден и бе яла само еднаж — на обед; донесеното ядене беше вечерята, която й даваха след работата, но тя я донасяше вкъщи за него. По-късно той забелязваше бледността по лицето й, тежката умора, която сковаваше дребното й тяло, но не знаеше как да й помогне, що да й каже. Седеше пред саханчето на ниската софричка и мълчаливо ронеше сълзи. Не знаеше как да го успокои майка му, а сядаше и тя до него, прегръщаше го с едната си ръка и с другата топеше залчета в саханчето, слагаше ги в устата му. Той покорно ги гълташе заедно със сълзите си. Така майка му донасяше понякога и въглища за мангала, че и Дръвца, донасяше му и по някоя дрешка. Когато останеше без работа, тя беше много угрижена и много строга, мълчеше по цели дни с посивяло лице. Тя не можеше да намира всеки ден работа по чуждите богати къщи из града, но и в такива дни той не оставаше без залък и жар в мангала. Такава беше нейната майчинска обич. Тя не го галеше, рядко ще го попритисне към себе си ще го целуне по бузата едва-едва, но може би и за да го нахрани и стопли. Като знаеше какъв суров е животът на бедните люде, тя, види се, не искаше да го разнежва и глези, а го прати в градското училище още по онова време, когато там се събираха едва петдесетина деца, и то по-заможни. Запомнил бе той от майка си думи, пълни с мъдрост и сила. По-късно скопската църковна община реши да го изпрати в Самоков да се учи на по-голяма наука. Вардарски тогава беше само на четиринайсет години, но майка му го изпрати, без да пролее ни една сълза, и му рече:

— Върви, синко, на далечно место отиваш, ама ти никога от нищо да не се плашиш. Учи там наука, ама гледай още повеке да спечелиш добро име и чест между людете.

Той вече не я видя. Когато се върна след години в родния си град, намери само гроба й.

В Самоков той бе стоял две години, сетне бе заминал да се учи в Прилеп, а оттам в Габрово. Ходи след това по разни места вече и сам да учи другите, а после бе захвърлен в Анадола. Тия четири години в далечното анадолско село бяха като тъмна пропаст, която разделяше живота му на две половини. Срещал бе той всякакви люде, но там, в далечното загубено анадолско село, бе срещнал друга една човешка душа, за която си спомняше, както за родната си майка. Той пристигна там изтощен от недояждане и от всички мъки при това дълго и мъчително пътуване, а удареното му око беше отворена рана. Посочиха му една изоставена колиба на края на селото и той легна там, за да умре под пробитата й стряха. Но влезе при него Ибрахим и не го напусна осемнайсет дни, докато се върна той наново към живота. Ибрахим беше млад селянин, хранеше го всеки ден с козе мляко, доведе му и лечител за окото. Един турчин бе му извадил окото а друг турчин го спаси от смърт и от големи страдания. Ибрахим му каза еднаж и го гледаше с големите си кафяви очи:

— Аллах те изпраща при нас в неволята ти и ние не бива да те изоставим.

Като си спомни Вардарски сега за своята майка спомни си и за Ибрахим. Сърцето му преливаше от обич и тъга — за измъчената му майка, за най-добрия човек, когото бе срещнал в далечния Анадол. Разтъжи се той и за себе си — Ния Глаушева беше чужда жена…

Вардарски скочи и дръпна тамбурата си от стенатад Тихо, едвам чуто звъннаха опънатите струни. Той седна пак край огъня и сложи тамбурата в скута си. Но не дръпна ни еднаж по струните с гъвкавата черешова коричка. Седя дълго той и току изхриптя гласът му в малката тиха стая като чужд и пълен със сълзи:

— Не ще засвириш ти, не ще запееш с такава злост в сърцето си.

Влезе Султана Глаушева в малката стая. Отдавна не бе влизала тук. След като се настаниха в тази стая Лазар и Ния, тя рядко влизаше в нея или само ще надникне от прага. Беше слънчева пролетна сутрин и Ния бе раздигала всичко, за да почисти. Сега отново подреждаше стаята.

— Се току раздигаш — рече Султана.

— Да поизчистя, майко. Обичам да ми мирише на чисто.

— Е, докато не ти врекне некое в ръцете. Сега си слободна, а като се улови некое за полите ти, не ще можеш да чистиш толкова.

Ния не отговори. Свекървата не пропущаше случай да не й заговори за деца и всяка нейна дума или намек пробождаше като нож сърцето на младата жена. Не я жалеше много свекървата — толкова голямо беше вече нетърпението й да има внуци и от втория си син.

Ния направи място и каза:

— Седни, майко.

Султана веднага седна, та Ния се учуди. Покани я тя само от учтивост, че нямаше и де да се седне. Колко беше стаята, а край стената бяха наредени три големи сандъка, върху тях сега бяха наслагани постилки, завивки, възглавници. Ния бързаше, но изеднаж се спря, обърна се към свекърва си…