— Старата Глаушица като че ли позна мислите й, та рече:
— Оная вещица, Утката де, иначе не е цвете за мирисане, ама като си в нужда, не е срамно да потърсиш лек и колай от когото и да е.
Опита се Ния да отклони горчивата чаша, а вече знаеше, че няма да я избегне и ще я изпие до капка:
— Ами, майко… като влезем там, целият град ни види, целият град ще знай защо…
— Да я повикаме, ако искаш, тука. Като й пуснев в ръката един грош повеке, тя и дома ще ти дойде, където искаш.
— То е се едно, майко.
Пак без да иска Ния, очите й плувнаха в сълзи. Ето сега виждаше тя какво проклятие тежеше върху нея Отсега нататък тя не можеше никого да залъже, не можеше да отминава без внимание чуждите зли думи, злия присмех, не можеше да крие мъката си от чужди очи, не можеше и сама себе си да залъгва. Днес или утре ще поеме върху плещите си и пред очите на цяла Преспа тежкия кръст на жена, прокълната с безплодие. И може би за цял живот… Тя се изправи срещу свекърва си, старата жена се учуди, като видя отеднаж лицето й толкова ведро, погледа й ясен и твърд. Ния само попритисна една в друга ръцете си и рече:
— Утре, майко. Утре ще идем.
Още като почна Султана Глаушева да се облича другия ден за излизане, в мислите й пак оживя Катето — най-малката й щерка, която тя сама уби с отрова като се опитваше да я запази от позор. Никога не бе престанала да мисли за злочестото си дете, да си спомня за умрялата си щерка и тя беше в сънищата й едва ли не всяка нощ, но като дойде и сега в мислите й, Султана почувствува в сърцето си студенина и страх. Тя се помъчи да прогони тия си мисли и дори милия образ на клетата си дъщеря, а иначе тъгуваше и се вайкаше, когато случеше да не я види насън няколко нощи. Но защо тъй сега дойде Катето в мислите й?… Помилуй ни, господи, пази ни от всяко зло! Докато връзваше Султана голямата бечка кърпа на главата си, ръцете й леко трепереха.
Ния облече широка тъмночервена вълнена рокля с два волана от тъмночервена коприна, облече и салтамарка от черен атлаз с широки ръкави, макар да беше топъл априлски ден. И лицето й, колкото беше бледо, в тия тъмни дрехи изглеждаше още по-бледо и строго. Като я видя Султана с такова лице, още повече се разтъжи сърцето й за умрялата й щерка, но едва ли не се скара на снаха си:
— Ду, Нийо! Що си се облекла в тия дрехи, в това чернило! Млада си, душко, пролет е вънка. Да не сме тръгнали на… — не се доизказа Султана и дори сепоизчерви от яд за лошата дума, която дойде сама на езика — Тъй де — сопна се тя сама на себе си: — Тръгнали сме за добро.
— Ако, майко — отвърна тихо Ния. — Пък и не сме тръгнали на сватба.
— Ама ти не бой се, щерко! — повиши глас Султана, но повече себе си да успокои. — Ще видим що е там, пък може и така да си дойдем. Наша воля.
— Не се боя, майко.
Султана поведе снаха си по крайни, по-глухи улици, но пак ги срещнаха много люде и кой ли не ги познаваше и двете в Преспа! Поздравяваха ги с почит и мъжете, колкото ги срещнаха, и всеки от тях познаваше майката и невестата на Лазара Глаушев. Двете жени минаха и покрай къщата на Аце Кутрев, потънала сега в зеленина, но те не знаеха, че тук живееше и Райко Вардарски. А къщата на Ташка Утката беше на другата страна на същата улица. Много очи ги видяха, като влязоха там, видя ги и Митра Кутрева през оградата на градината си.
От вратника на Утката започваше малко дворче, тясно и стръмно надолу, та къщурката й беше като в земята заровена. Никой не излезе да ги посрещне, тихо беше в тясното дворче, нямаше ни куче да залае, ни кокошка да пребяга с крясък. Като приближиха двете жени и се поколебаха пред самата врата на къщурката, чу се отвътре силен женски глас:
— Влизайте, влизайте…
Вратата се отвори и пак никой не се показа отвътре Султана прекрачи сърдито високия праг, влезе след нея и Ния. Султана се поспря там — отворила им бе вратата, дребничка невеста с големи черни очи и черен мъх на горната й устна — не беше това Ташка Утката, от Дъното на стаята се чу същият глас:
— Добре дошла, Глаушице!
Стаята беше мрачна, с нисък, дъсчен таван и там, в дъното й, бе застанала една друга жена; Султана веднага позна Утката.
— Не си сама… — рече Султана и стоеше все тъи до вратата, негли беше готова да се върне.
— Не съм сама… Влезте, влезте. Ето тука… И Ташка отвори друга една врата към съседна стая. Повелете вие в тая стая… тя, Илка, тука ще си остане ама и тя си е мой човек.
Двете Глаушеви влязоха мълчаливо в съседната стаЯ влезе след тях и Ташка, затвори вратата. Насреща светлееха две малки прозорчета и се притискаше в тях къс зеленина, та не се виждаше нищо повече нататък, а бяха окачени и на двете прозорчета шарени завески, сега дигнати догоре. Стените бяха наскоро варосани, край едната от тях имаше миндер с твърди възглавници и шарена, добре опъната басмена покривка; край отсрещната стена се ширеше нисък одър, постлан с мека ямболия, наре дени бяха и там възглавници, но бели, пухени. На пода между миндера и одъра бе постлан килим, весело светлееха по него ярки шарки. Чисто беше тук, спретнато и уютно.
Читать дальше