Димитър Талев - Преспанските камбани

Султана сложи боба да се вари в огнището. Разговорът не спираше. После тя отиде в градината и донесе оттам едра, зряла праскова. Обели люспата й — да не тежи на чревцата на малкия. Детето взе прасковата със светнали очи, лепкав сок потече по бледата му ръчица и то лакомо го облиза.

— Ха, така, сине! Сичко да ти е сладко.

Дойде Ния да търси детето си. По устните му, по брадичката лепнеше сладък уханен сок; една залутана пчела жужнеше и се люлееше във въздуха наблизу — търсеше и тя детето. Баба Султана сърдито я прогони.

— Мамо, аз ще живея при баба.

— Ами какво ще прави мама без дете?

Тогава те седнаха и тримата. Детето ще идва всеки ден при баба си; ще играе из двора, в градината. Но вечер то ще се прибира в къщи — иначе мама и татко ще плачат нощем за детето си…

Малкият Борис Глаушев идваше всяка сутрин при баба си. Не пропущаше ни една сутрин — нали така беше казано. Султана го чакаше нетърпеливо — все попоглеждаше към вратата, когато се случеше детето да закъснее — тя излизаше и на портата да погледне. Техните разговори не се свършваха. Султана казваше:

— Ами с него можеш за сичко да си говориш;. Сичко разбира и ще ти отговори на место.

Разказа му тя целия си живот; за Стояна, за баща си, за дядо си Серафим, за прадядо си Марко; разказа му и за умрелите си деца. И за Катето — погубил я лош човек.

— Какъв беше той, бабо? — попита детето с уплашени очи.

— Лош… безумец. Напива се со вино и не знай що върши. Ама и тя беше безумна. Жива изгоре. Стори голем грех, а един грех носи и други след себе си.

Детето приемаше думите й по своему или я разпитваше, докато и тя се забъркваше. Тя му разказа целия си живот, но не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде; където влизаше в противоречие с очевидната действителност, старата жена се впущаше в разсъждения и в спор с живи и мъртви, дори и със себе си. Еднаж каза:

— Не беше лесен моят живот…

Детето я слушаше с напрегнато внимание, жадно за всяка нейна дума. Тя поддържаше в ума му непрестанно брожение на всякакви мисли, то виждаше — разбира се, по своему — целия й живот, учеше се да вижда живота и всяко нещо около себе си. То не помнеше за дълго и всяко нещо, което чуеше от нея, но някои нейни думи попадаха в младия му мозък като живи семена.

За старата жена тая дружба беше като закъснял, есенен слънчев лъч. Тя не помнеше да се е радвала толкова дори и на собствените си деца, както се радваше на това свое закъсняло гостенче. Но нали и то — беше нейно дете — рожба от собствената й рожба… Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост; робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си, а това светло ангелче само дойде на вратата й…

Не продължи много тяхната дружба — твърде късно бе започнала тя за старата жена. За рождения ден на детето — втори септември — тя му изплете нови чорапки. Колко пъти, докато още ги плетеше, то сядаше на земята пред нея и дигаше краче да му ги премери. Излязоха хубави чорапките, като излеяни и с много шарди. На самия ден тя отиде да му ги обуе. Детето беше пак болно.

— Главичката ме боли, бабо. Ей тука, тука, тука…

— Ще ти мине, чедо.

Тя се върна сама в къщи.

Детето боледува близу цял месец, после започнаха дъждове, лошо време. Сега повече тя отиваше да го вижда.

— Като дойде лето, бабо, аз пак ще живея при тебе. Сега мама се бои да не се разболея.

— Харно сине. Ще чакаме пак да дойде лето.

А сега идваше навъсена, дъжделива есен, идваше зима. Започнал бе и здрачът в живота на Султана Глаушева и бързо се сгъстяваше студен, неприветлив. Около свети Никола, при първите студове, и тя легна болна. Не лежа много само два-три дни, дори Лазар и Ния не я усетиха, но вече не се оправи.

— Се ми е студено, деца — оплакваше се. — Не мога да се стопля. Четири фъстана съм наденала и кожухче ето…

Лазар й купи няколко товара дърва.

— Имам си аз още дръвца, сине…

— Ако, майко. Да имаш повечко. Грей се край огнището.

— Ами се там аз от некое време, до огнището. Като мачка.

Тогава той пак й рече:

— Ела си у нас, майко. Поне за зимата. Ето, се си немощлива.

— Нищо не ми е, сине. От старост е това. Ами веке седемдесет и осем, Лазе… Не са премного, да речеш, ама не са и малко.

Но хаджи Серафимовата внука вече мислеше за смъртта си. Кой знай защо, все й се струваше, че и тя ще умре като мъжа си. Може би това беше нейно желание, но, то се знай, човек не може да се бърка в божите работи. Ето, като него да си заспи и вече да не се пробуди. Вечер тя се кръстеше усърдно пред иконата, да не я завари ангелът неподготвена. Ех, блазе му на Стояна! Не можеше тя да се моли и да говори с бога като него. Може би и затова господ му даде такава лека смърт. А тя и с бога бе воювала колко пъти… На десетина дни преди Божик тя пак легна. Някаква голяма тежест затисна гърдите й, та не й даваше да диша. Излезе и ръжда в плюнката й.