Димитър Талев - Преспанските камбани

— Бабооо…

— Чуя, Царе.

— Да дойда ли да спя с тебе? С тебе и с дедо…

— Дедо ти хърка нощно време, Царе. Като мечар 67 67 Мечар — мечок, мъжка мечка или изобщо нещо страшно, плашило. , хърка, ще те уплаши.

— Ако, бабичко…

— А Стоян ще почне да се кикоти от сърце:

— Като мечар, а! Не съм мечар аз… Царето си е мое девойче…

И на шега не ще каже той, проклетникът, лоша дума… Ала не се чуваше сега в къщата ни гласът на Царето, ни неговият смях. Летни нощи бяха, но като че ли пак бяха много дълги. Само вятърът ломоти нещо в кумина, някакъв червей дълбае по гредите или мишка ще изтропоти по тавана.

Никога досега Султана не бе плакала толкова много. Нито дори за Катерина, когато след смъртта й се криеше в малката стая или вън, в плевнята — да не видят людете сълзите й. Сега тя и нямаше от кого да се крие. Сълзите сами течаха ситни, солени, ще изгорят очите й, ще ослепее от сълзи и тъга.

Отиде няколко пъти у Лазарови. Да види болното — иначе не й се излизаше вън от прага на къщата; тя поне да не изоставя къщата си, макар и за малко време. Лазар я попита дали има пари, дали има брашно, не се ли нуждае от нещо. Всичко имаше Султана: и пари (Кочо й бе оставил десет лири), и брашно имаше до ново, и дърва, само люде нямаше в къщата й, само живи люде нямаше… И сега Лазар й спомена да се прибере у тях, и Ния също спомена. Дойде й на Султана да викне на сина си:

— Ами ти защо не се връщаш в къщата, където съм те родила, а искаш и аз да я напусна, та да се развъдят у нея утки и бухали!

Това беше на сърцето й, но не рече ни дума; не искаше Султана да говори ненужни, безполезни думи. Няма да оставят те двамата сега своята си къща зарида старото огнище, което бяха напуснали. В сърцето на старата жена още тлееше яд срещу тях двамата — те първи излитнаха от нейното гнездо. И тя не влизаше сега в къщата им заради тях — не! Сложи ключ на своята къща на няколко пъти само заради болното им дете, заради тоя малък мъченик.

Не можеше да дигне глава от болести това дете. Докато се понадигнеше от една, настигаше го друга. Изпоредиха го всички детски болести — шарки и сипаници, гърла и кашлици, а още не беше навършило четири години. Така почна то още от рождение, още от първия ден. Късно проходи, от немощ, късно проговори. И сега крачетата му бяха като тънки тояжки и вратлето му бе се проточило като на петле, та едвам крепеше голямата му глаушевска глава. Но говореше като старец, приказката му не беше според възрастта. Може би защото растеше самичко между такива люде като Лазара и Ния, които можеха да му дадат отговор за всяко нещо, всяко нещо да му покажат. Но и детето си беше такова — будно, всичко ще види, всичко ще забележи и всичко иска да знае. Това беше — кой знай — може би защото стоеше повече затворено в стаята и през прозореца гледаше как играеха и лудуваха децата по улицата, та се разгаряше жажда в душицата му да види повече, да знае повече. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата — тъй искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде; те го оставяха и с гостите, когато им дойдеха гости — само да не говори и да не разпитва. А то за какво ли не питаше и баща му няколко пъти ходи в читалището да рови и търси по книгите, за да му даде отговор. Накъде ли не се обръща и не лети детският му ум, та понякога баща му и майка му не можеха да намерят отговор дори и в книгите.

Може би защото почти винаги го болеше нещо, или пък бе заседнала някаква тъга в душата му, то много пъти току ще въздъхне. Пак също като старец, обременен с грижи: стои, стои замислено, сините му очи блуждаят премрежени и току въздъхне:

— Що въздишаш, Борко?

— Не знам. Но понякога ще отговори:

— Искам да порасна като татко.

— Ще порастнеш, Борко. Защо бързаш толкова?

— Татко никога не е болен. Татко е много силен! Или други неочаквани думи ще изрече. Когато умря дядо му Стоян, то питаше всеки ден за него и много се разтъжи. Казаха му и му повториха, че дядо Стоян се качил на едно конче и отишъл някъде по работа; скоро щял да дойде пак при Борко. Детето престана да пита за дядо си. Мина доста време след това и когато детето пак въздъхна еднаж, майка му го попита:

— Що въздишаш, Борко? Що има…

— Мисля си къде ли е дедо… Нема да дойде той при Борко.

Не беше попитало то вече за дядо си, но не беше го забравило и тъгуваше за него. Споменаваше го и по-късно, ала дядото, който бе останал в мислите му, беше вече друг някакъв дядо, който прескочил с кон двете тополи насреща и отишъл някъде; детето, види се, разправяше някакъв свой сън.