Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ето що става, когато брат срещу брата се дига с оружие… Ще ни накаже бог, ще ни затрие…

Не продума вече Кочо за България. Пък и зима настана, затвориха се пътищата, не беше сега време за такова пътуване. Но Султана забелязваше, че Кочо не беше се отказал от мисълта си за България и дори се готвеше той с едно и друго за път. Също и Раца. Дочу старата жена, че той продавал разни вещи от дюкяна, а Раца все току стягаше и прибираше, каквото имаха по-ново от облекло и покъщнина. Споменаваха и децата за България, като бъбреха вечер край огнището. Виждаше се, цялото семейство на Кочо знаеше за това пътуване и се готвеше.

Нова рана се отвори в сърцето на старата жена. Но майка беше тя, никой няма да я пита за раните и, за болките й. По цели нощи тя си цепеше ума как да спре по-големия си син. По-малкият изхвръкна от ръцете й, но поне беше тук, наблизу, можеше да го вижда, а тоя сега искаше съвсем да я изостави. Ами децата! И децата си ще вземе Кочо, празна ще остане къщата й, пуста и празна… А как ще го спре? Парите, петдесет лири, които им върна Лазар, бяха у нея, в нейния сандък. Няма да ги даде на Кочо! И той да не продава бащиния си алат в дюкяна — баща му е още цял в гроба! Ако рече да тръгне, тя ще дигне ръка и ще го прокълне. На прага ще легне, да я прескочи. В нозете му ще падне, ще плаче, ще го моли… Така я лъжеше умът и виждаше тя. Щом не можа да задържи Лазара ни с думи, ни с молби, ни със заплахи — Кочо ли ще задържи! Лазар има по-милостиво сърце, а Кочо през нея ще мине, ще я прегази — такъв е той още от малък, не отстъпва, щом науми нещо. А като е рекъл да тръгва на такъв път с пет деца, тя парите ли ще му спре? Къде ще го пусне без пари? Цепеше си тя ума по цели нощи, а раната зееше на сърцето й отворена…

Мина зимата и тъкмо на поклади беше, на „прошка“. Дойдоха привечер да се простят с майка си, както беше обичай, Лазар и Ния, доведоха те и малкия Борис. Дойдоха Манда и Нона с мъжете си, с децата си, но те скоро си отидоха. Дойде и Неда с мъжа си, Спирко Крайчев — нали и тя беше като своя в Глаушевата къща. Събра къщата людете си — нямаше го само дядо Стояна, нямаше го и Кирила Кочов, той беше и тая година в Солун, да се учи. Не беше шумно и весело, както други години на тоя празник, докато беше жив старият, а той беше най-шумен и най-весел на тоя ден — но сърцето на Султана беше пълно, стихнали бяха и облагнали всичките й рани и болки. И тъкмо сега намери Кочо време да заговори пак за България, а и Раца зяпна в него — чакаше го да заговори, те пак се бяха наговорили. Тя беше зад него в тая работа, кучката, тя го подтикваше, макар да си остана иначе все тъй отпусната и хлабава! Нали беше Кочо малко тежък в езика, това намери да каже: — Хайде да се прощаваме, че кой знай дали ще се видиме още еднаж на тоя ден… След Великден ние с децата тръгваме за България.

Султана и това забеляза, че никой не се изненада от приказката му — всички знаеха за решението му да замине; дори и Неда, и мъжът й Спирко Крайчев, който сякаш не знаеше да говори от стеснение. Старата жена чакаше да чуе Лазар какво ще отговори на тия приказки на по-стария брат. А и с него те двамата като да бяха се наговорили. Лазар започна:

— Както е тръгнало, Македония ще запустей.. Лоша ли ни е земята, не може ли да ни изхрани, ама ето, такова време дойде да бегаме от нея. Зло ни гони. Аз нема да те спра, Кочо, колкото и да ми е жално.

„Виж го ти и него!“ — втренчи Султана очи в по-младия си син, но погледът й бързо омекна. Колкото и да бе мислила какво да каже тъкмо сега — всичко изчезна от старата глава; някак против волята й отпадна и гласът й, та като заговори, всички наоколо я гледаха със съжаление.

— Ами барем върви ти сам — рече тя. — Остави децата тука, върви първо ти или ето, с Благоя, да видите какво е, що е там. Никъде не дават наготово и со лесно. А как ще тръгнеш така, с толкова деца, жена…

— Аз, майко, питах и разпитах — отвърна по-смело Кочо. — И писмо писах, и отговор получих. В София работа секаква. И по цела България, където искаш. Свободно е там, веке, майко, нема ни турци, ни…

Натежаха очите от сълзи на старата жена и тя викна, но гласът й прозвуча като плач:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори бре? Нигде нема по-хубаво от Преспа. И как ще ми вземеш децата бре… тука сама аз, като кукувица…

— Ела, и ти с нас, майко! — изправи се живо на колената си Кочо; виждаше той, прекършил бе волята й. Обади се и Раца:

— Ние и за тебе си говорихме да… да те вземем с нас.