Димитър Талев - Преспанските камбани

— Почакай, бачо Лазаре. Селските глави не увират лесно. Пустата пара ги блазни… Друго е да земеш на ръка. Пуста сиромашия! Ама почакай ти, бачо Лазаре…

И така излезе. Цяла неделя влизаха и излизаха селски коли все през портата на новата мелница. Селяните извиваха очи към високия кумин и цъкаха с език: що беше това чудо! Оглушителният вой на парната свирка плашеше воловете им. Голяма сила, брей! Но изеднаж селяните започнаха да обръщат колите си към дюкяна на Лазара Глаушев, към неговите хамбари. Мнозина се оплакваха:

— Казаха ще ни плащат по-скъпо, а на кантара гледат да ни ударят. Изедници! Ние от тебе, бачо Лазаре, нема да се делиме…

Тая година излезе благополучна за Лазара. Също и другата година. Той задържа и Атанаса Кривио в дюкяна си. Но парите се оказаха по-силни и от двамата. Житото на преспанското поле пак потече към новата мелница. За Лазара Глаушев и за другите житари в Преспа веке оставаха само трохи.

Щом започваше да се смрачава, детето все по-често попоглеждаше към вратата и се ослушваше навън. Скоро след това се дочуваха познатите стъпки по ходника, тежки и бавни, вратата се отваряше предпазливо и влизаше дядо Стоян. Още щом скръцнеше вратата, детето започваше да размахва ръчички и надаваше викове с лице, светнало от радост, дребни, редки зъбчета се белееха в широко разтворената, влажна уста, чуваха се отделни думи:

— Деде… иде… Боко, Боко…

Това значеше, че дядо иде пак при Борко.

То едва изричаше първите си детски думи и още не можеше да се задържа на крачката си. А първите му две годинки бяха се търкулнали. Дядо Стоян протягаше големите си начернени ръце и дигаше малкия човек на рамото си. Борко надаваше нови викове: колко високо беше на дядовото рамо, стаята ставаше по-широка, през прозорците се виждаше в двора и в съседните дворове, виждаше се и улицата — какъв широк свят! После те сядаха на меката ямболия и започваше безкрайна игра с ръце, с пръсти, с побелелите мустаки на дядото, с капата му, с бодливата му брада, с коравите космати уши. Не спираше и разговорът между двамата, малкият усвояваше нови думи, а старият после ги повтаряше на детския език. Ния влизаше, излизаше по работата си, но те и не я забелязваха. Когато прозорците потъмняваха, дядото ставаше да си върви. Детето го гледаше учудено, понякога и проплакваше недоволно, ала бързо се примиряваше с тая необходимост и викаше:

— Деде… пак!… Деде… пак…

— Пак ще дойда, сине, пак ще дойда…

И дядо Стоян идваше всяка вечер да види внука си, на връщане от чаршията. Понякога те двамата толкова се улисваха един в друг, че баба Султана идваше да прибере стария и се караше на Ния:

— Що не го изпъдиш! Той не се сеща да стане, а нощ е веке.

Заварваше ги често заедно и Лазар, който се прибираше по-късно. Дядо Стоян все намираше с какво да се похвали от малкия:

— Не съм виждал такова дете! Какво е маленко, а сичко разбира! Ама ние с него сме веке на един ум…

Детето често боледуваше. Дядо Стоян така се застояваше край леглото му, че Ния понякога трябваше наистина да го подсети за баба Султана. Старецът се връщаше в къщи и казваше съкрушен:

— Борко пак е болен…

И се хвърляше пред иконостаса да се моли по цели часове. Молеше се не за малкия — каква вина и грях можеше да има такова дете! — а се молеше и плачеше за себе си, грешния, и за всички грешни люде, милостив да бъде бог към тях, слабите човеци, ето и такива дечица трябваше да страдат заради грешния човешки род…

Като влезе в третата си година, малкият най-сетне проходи, отпусна се бързо и да приказва. Сега и игрите станаха по-други, и разговорите между тях двамата. Детето питаше и разпитваше ненаситно: откъде иде дядо, къде отива, що има в къщи, що има в дюкяна, ами видял ли е той кучето на улицата…

Дядо Стоян пак се хвалеше:

— Какво чудно дете! Бога ми, то сега знай повеке от мене…

Детето често се заглеждаше ту в майка си, ту в дядо си, ту в баща си. Мама — от нея идеше всичко хубаво и сладко в неговия свят; с дядо беше много весело, но татко не беше като дядо. И татко го вземаше на колената си, милваше го, но понякога го забравяше в скута си или ръката му някак сама се движеше по малката главичка; то чувствуваше как отслабваше силата й все повече, докато спреше да се движи, и татко също седеше неподвижен, не виждаше нищо и не чуваше. Долавяше то нещо тревожно и в разговорите между мама, дядо и татко — следеше то израза на лицата им, колебанията на гласовете им. Ами татко никога не се смееше и когато се усмихваше — очите му сякаш не виждаха Борко.