Димитър Талев - Преспанските камбани

Разболяло се бе пак и дойде да го види баба му Султана. То стана от леглото — можеше да става за малко, — заклати се на слабичките си нозе, отиде и взе от ъгъла своето малко столче, повлече го през стаята, сложи го до леглото си:

— Седни, бабо. Пък аз ще легна, болен съм.

— Болен си, чедо. Ами що е, мило, що те боли? То натисна с юмручета корема си.

— Тука ме боли, бабо.

Султана гледаше разголените му ръце — тънички, бледи, със сини жилки. Лицето му — с хлътнали бузички и цялото беше негли от бял звеък. Но като дитнеше към нея сините си очи с едва-едва подкарали златисти вежди — сякаш я гледаше сам нейният Стоян. Каква прилика, боже! Сякаш се бе преродил той във внука си, но къде беше неговото здраве и сила, а това дете… Приседна там, до леглото му, и Ния. Погледна я Султана да й проговори, но думите й спряха на устните, задържа тя само погледа си върху снахата. Нямаше много радост и в нейното сърце от преголеми грижи за това дете, по косите й блестяха вече доста сребърни жички, около ушите й бяха на цели снопчета. Това беше, откакто бе родила малкия — затова ли бе го чакала близу осемнайсет години!

— Що го лекуваш, Нийо?

— Нана 68 68 Нана — джоджен. му сварих.

— Харно.

Султана продължаваше да гледа посърналото й лице, както бе седнала Ния там, до леглото, и не сваляше очи от детето си. „Това те яде тебе, щерко — мислеше си старата жена, — ще задържиш ли тоя ангел в ръцете си… Късно ти долете той, голем е страхът ти…“ Винаги, когато трябваше да преодолее нещо, в сърцето на Султана Глаушица бликваше сила, надигаше се гняв и нетърпение. Така и сега, заради снахата, заради това дете, пак се съживи старото вече сърце, разтуптя се, затрепера:

— Не се предавай, щерко, на лоши мисли!… Дяволът се радва. Ти дръж божията страна и от нищо да не се боиш.

Ния нищо не отвърна, не се помръдна дори. Дали разбра думите й?. Как няма да ги разбере — тя мислеше само за детето си. Погледа я Султана още някое време, а детето пък гледаше нея. Каква беше безстрашна баба му Султана! Караше се и на мама, а тя, мама, беше все тъжна и угрижена, едва-едва ще се усмихне. То неочаквано попита баба си:

— Ти сама ли живейш сега, бабо?

— Сама, чедо.

— Нема го ни чичо Кочо, ни Царева, ни стрина Раца…

— Нема ги.

— Ти мама ли си на татко?

— Мама съм му, сине.

— Ами той защо не живей при тебе?

По бузите на Ния пропълзя бледа руменина. Султана подсмръкна:

— Не живей при мене, ама той при тебе живей, при твоята мама.

— Аз ще живея при моята мама, а той… Детето се замисли: „Но татко требва да живей при детето си… нели е татко!…“ То не можеше да разреши сега такава трудна задача…

Борко пак оздравя. Ния го пусна в двора да си играе с децата на по-голямата щерка на Траяна Костадиница. Беше слънчево утро към края на лятото. Но детето не се спря в двора — то друго бе наумило. Мина край двете внучета на Костадиница и излезе на улицата.

Султана тъкмо бе приседнала на едно коляно пред огнището и требеше боб в една тепсийка; виждаше тя добре с очите си и кажи го, само те, очите й, бяха още здрави. Вратата насреща беше отворена, утринното слънце току-що бе стъпило на прага й. Отеднаж се изправи там и Борко. Погледна го баба му изпод вежди — гледай ти! Оздравяло вече, милото… Никога не бе идвало само в дядовата си къща. Косите му пламтяха на слънцето, но цялото беше някак прозрачно — с това личице и бледите ръчички, облечено в светли дрешки.

— Ела, чедо. Влез.

Прекрачвайки високия праг, то чукна кондурките си. Баба му остави тепсийката с боба, стана да му подаде столче.

— Седни, милото ми гостенче… — Тя приседна до него и пак взе тепсийката, сложи я с две ръце на коляното си. Сетило си се за баба, чедо…

— Бабо, аз при тебе ще живея.

— Харно, сине.

Как бе усетило, как бе разбрало то най-голямага й мъка? Но то й подсказа:

— Татко вели: уф, мъчно ми е за майка. И мама така вели: и мене ми е мъчно, се сама седи. Пък аз дойдох при тебе да живея. Татко при мама ще живей.

— Харно, чедо.

Започна безкраен разговор. Най-напред за кучето на баба. То се спря пред отворената врата, дигна муцуна да подуши, поклати опашка и отмина. После за боба, за тепсийката и оттам за дядо Стоян.

— Нема го още да се върне, бабо, дедо ми Стоян.

— Нема го, сине — и баба Султана подсмърча. Уф, каква плачлива стана от някое време, сама се ядосва на сълзите си. После тя разказва на внучето си за дядо Стоян. От село дошъл той, имал куче, сняг газил до колената си, дърва цепил с голяма секира…