Димитър Талев - Щитове каменни

— Така беше! Самуил Мокри дойде от юг и ни поведе, та бихме с него ромеите. Ние тук и не се решавахме да тръгнем след тях, а пихме и слагахме трапези да се веселим, че те си отидоха. Самуил Мокри каза: „Ако не ги разбием, те пак ще се върнат.“ По негова воля и повеля ние тичахме след ромеите през планини и пропасти, но ги затворихме в планината и ги сразихме.

— А не бях ли и аз там, не се ли бих и аз… — завика пак Арон, размаха пак ръце, но излезе сега Самуил и му направи знак да млъкне:

— Спри. Защо искаш да делиш, което принадлежи на царството и е нужно на цялото царство? Ще получиш и ти за твоите две области, Средецката и Струмишката, и оръжие, и облекло, и коли. Всичко ще бъде разпределено според нуждата. За пленниците ще искаме откуп от техния василевс и пак за цялото царство.

Арон прие само това, което му се даде, но спотаи още по-голямо недоволство и злоба спрямо по-малкия си брат. До него беше и жена му, до него и с него като зъл бяс.

Тя очакваше от ромейския император всяко добро за себе си, за мъжа си, за децата си, а от Самуила очакваше всяко зло. Василий Втори се погаври с тях и ги измами, после дойде с войска до стените на Средец, но Варвара Аронова очакваше добро от него. Самуил спаси от ромеите и Средец, и цялото царство, а Варвара Аронова очакваше зло от него. Жената Аронова вярваше, че като се подчини на императора, ще спечели неговото благоволение и приятелството му; тя не можеше да търпи, че Самуил беше пръв в царството, по-силен и от царя, боеше се от него, искаше да го унижи, да го погуби.

Тя започна да подбужда мъжа си, като му повтаряше непрестанно, че Самуил го е ограбил. През цялата есен и през зимата, която настъпи, тя като че ли не яде и не спа, докато не обърна отново своя мъж към императора. И щом настъпи пролет и пътищата се отвориха, Арон Мокри написа ново писмо до Василия Втори и му го изпрати със свои верни люде. „Готов съм — пишеше му той — да приема твоето покровителство и никога не ще покажа и най-малка вражда към царство ти, но цар на България да бъда само аз и ти трябва да ми помогнеш да стана против сегашния цар и всички, които са с него.“

Върнаха се неговите люде от Цариград и му донесоха писмо от Василия, подписано от самия император и с неговия златен печат. „От сърце ще те нарека свой брат — пишеше му Василий в отговор — и още повече сега, когато ти протягаш ръка към мене, и след нещастието, което ми се случи във вашите планини по моя грешка и което никога няма да се повтори. Аз те признавам за цар на България, защото с тебе воювах и ти ме победи. И ще ти помогна да станеш цар, но ти трябва да посрещнеш моите войници без оръжие и да им отвориш всички врати. Ти ми пишеш с ръката си и ме молиш да ти помогна и ще бъде, както ти искаш, но кажи ми повторно ти сам ли си, който ме молиш за моето покровителство и помощ, или има и други, които са с тебе. Ако има и други с тебе, вие започнете добре и аз ще ви дойда на помощ, без да се бавя и най-малко, но да знам кои ще ме пресрещнат с добро и кои ще излязат срещу мене с оръжие…“

Вторият Василий и тоя път се готвеше да измами Арона. През тая 987-ма година той самият, в своята престолнина също имаше нужда от помощ срещу многобройните си врагове и не стигаха силите му да помага другиму, да влиза пак с войска в България. Поражението при Траянова врата се прие като нова грешка, която насърчи всичките му стари и нови врагове, най-вече между воеводите и велможите, които се стремяха да седнат вместо него на императорския престол. Такива грижи имаше сега Василий, но той не се отказа да подмами българския комит и да го подтикне към размирици в България, към предателство спрямо родния му брат.

Щом получи това ново писмо на императора, Арон веднага се улови в примката му, но така го подучваше и жена му Варвара. Той започна да вика при себе си на тайни срещи и разговори ония от болярите и войводите, които бяха се показали за най-предани негови люде; ония, които по свои причини бяха против Самуила и царя; ония също, които, смяташе той, ще може да съблазни с обещания за бъдещи награди и всякакви сполуки. Настанаха топли дни в Средец, влязъл бе вече и месец тревен, но Арон поради тая своя скрита работа не бързаше да замине за палата си в Разметаница, както правеше от някое време всяко лято заедно с цялото си семейство.

И по това време главен чашник в средецкия му дом беше Рун. Богомилът усещаше, че Арон и Варвара не бяха се отказали от своите злодейски кроежи и искаше да ги изобличи. Той беше като цербер в дома на Арона, с три глави и шест чифта очи. Рун забеляза, че грсподарят му се криеше и затваряше с някои от болярите и войводите. Познаваше той всеки ъгъл, всеки ходцик в комитския дом по-добре и от стопаните му, пък и сам си бе прокарал пролуки и прозирки, дето можеше и дето му беше нужно. Така богомилът дочу много разговори и видя много срещи на Арона. Дочу и разбра много недоизказани думи и на самата трапеза на господаря си, който пред чаша с вино не беше въздържан, а ставаше още по-невъздържан, колкото повече вярваше, че ще успее в кроежите си. На отговора на императора Арон Мокри написа с ръката си свой отговор и богомилът узна кога го предаде на същите свои пратеници да го занесат в Цариград. Дошло бе време не само да подслушва и да се преструва на усърден виночерпец, но да действува.