Димитър Талев - Щитове каменни

През късата лятна нощ — и още колко ли бе останало от нея! — Самуил дочака още няколко пъти съгледвачите си, които пребягваха с конете си от ромейския стан до него. Той бе казал да го събуждат винаги, когато дотичваше вестител, и какъв ли беше сънят му в тая тревожна нощ? Ромейският стан не беше много далеч оттук. Не беше далеч, но между него и българската войска се издигаше някаква тайнствена стена, ръка някаква невидима, стоеше угасналата диря на небесния огън. Едва когато изток започна да белее, Самуил Мокри даде знак за тръгване и се надигна отново цялата българска войска. Ала едва-що се бе придвижила малко, съгледвачите донесоха, че ромеите вече се изтегляха от стана си при Щипоне. Самуил не се изненада от тая промяна и поведе войската по друга посока, по неравния гръб на Черното ридище, както се наричаше по тия места една много дълга височина. Това нареди той и заповяда най-строго — войската да ускори до последна възможност своя ход, без да се отклонява и бави ни най-малко. Така той кроеше сега да настигне ромеите и да ги удари на най-сгодното място в близките планински теснини. И втора една повеля даде Самуил — войската да се движи по-незабелязано, да се прикрива низ горите, по трапища и падини, та ударът й да бъде внезапен. Войниците не бяха си починали добре, предната нощ — къса беше почивката им, а и не бяха хранени добре през последните дни. Скоро ги притисна тежка умора. Лятното слънце още щом се показа над неравния хоризонт, започна да излива огън над цялата околност. Войниците се измъчваха от непоносима горещина и задуха, макар да се движеха най-често през сенчести гъсталаци. Тежък и претежък беше тоя бърз, безспирен ход на пешите войници, не беше много по-лек и за конниците тоя ход по неравния и сякаш безкраен път. Но всички вървяха и вървяха. Никой не се отбиваше да поседне край някой дънер, а който забавеше стъпки, другарите му го прихващаха и го повличаха, повличаше го общият поток. Никой не искаше да изостане и който усещаше да се подгъват колената му, посягаше и сам да се улови за колана, за ръката на другаря си, за опашката на минаващ наблизу кон. Десетниците, петдесетниците, стотниците подвикваха сподавено:

— Вървете, вървете, люде божи…

— Не изоставай, ще се загубиш в гората.

— Хайде, хайде, дружно!

— Настигаме ги вече, настигаме ги.

— Те не ни очакват…

Войската слезе от Черното ридище и продължаваше все на югоизток но височините, дето се издигаха каменните кули на Траянова врата. Сега българите вървяха успоредно на пътя за Плъвдив, те самите без път — все направо през стръмнини и долища, през скали и сипеи и вече настигаха ромеите. Близостта на врага възбуждаше още повече всички тия хиляди мъже. Мнозина от тях бяха ловци и бяха тръгнали сега на лов за люде. Н всички чувствуваха дива радост, че вървяха незабелязано по следите на своя човешки лов, дебнеха го, бързаха да го ударят ненадейно. Мъките на похода влудяваха людете, разгаряха в тях тъмна омраза към врага и нечовешка ярост.

Тоя ден беше вторник, 17 август на 986-а година. Доста късно след пладне ромейската войска премина вече Траянова врата и навлезе в нова една теснина — дълбоко, гористо долище, в дъното на което се извиваше само пътят и край него шумеше неголяма планинска река. Не задържаше и тук ромеите ни прохладната сенчеста теснина, ни примамващият шум на бистрите струи. Уморената войска продължаваше своя ход и негли по-бързо в това долище, рядко ще се отбие някой от войниците да потопи засъхнали, напукани устни във водата. Теснината сякаш нямаше край. По-нататък тя стана още по-опасна — двата й високи бряга се издигаха още по-стръмни, начесто прорязани от долища, обрасли с храсталаци и буренак, разкривени и дълбоки, както са били прояждани от пороища. Тук не се виждаше никакъв българин, но теснината изглеждаше по-страшна, гъсталаците наоколо стояха някак подозрително неподвижни. Само няколко орли се виеха високо горе по ивицата небе и едновременно с войската се придвижваха напред, а после станаха и повече, прелетяха над дълбокото долище и ято други някакви птици…

Тъкмо когато цялата ромейска войска бе навлязла в дългата теснина, някъде изви рог, проточено и глухо. Веднага се обадиха и други тук и по-нататък по стръмните брегове вдясно от пътя. Зачуха се изеднаж силни, продрани викове и наскачаха там, по стръмнините, войници с островърхи шлемове, все повече и повече, като да извираха изпод земята, от всеки трап, от всеки храст, иззад всяко дърво, иззад всеки камък, българите нападаха.