Димитър Талев - Щитове каменни

— Щом ви види императорът заедно, ще разкрие нашите кроежи с него, за да ви скара и да ви изправи един срещу друг двамата братя. Ти остави императора да си върви с миром…

Ала Самуил повлече Арона подир ромеите, тръгна с двамата братя и цар Роман.

От Средец се дигнаха в най-бърз поход към двадесет и пет хиляди българи. Те бяха добре въоръжени, но не влачеха със себе си обози, ни бойни уреди, само в торбите на войниците имаше малко повече хляб. Недалеч от Средец Самуил отдели Кракра Пернишки и го изпрати с голяма дружина по още незаличените следи на ромеите с повеля да върви предпазливо след тях и да ги удари веднага в гърба и от лявата им страна, когато и той, Самуил, ги удари от дясната им страна. Кракра тръгна с две хиляди души и повечето бяха конници, а Самуил се насочи по пътя между източните склонове на Витош и Лозенската планина, право срещу течението на Искъра, по левия му бряг.

През цялото време, докато Самуил Мокри с царя и Арон Мокри бързаха нататък, български съгледвачи препускаха през долища и ридища, през гъсталаци и скали, отиваха и се връщаха, та Самуил следеше непрестанно движението на ромеите. Той скоро се изравни с неприятеля, макар тук пътят да беше по-несгоден, но бързаше да го изпревари и да го пресрещне, докато не е слязъл в низината накъм Плъвдив.

На втория ден и вече по тъмно българските съгледвачи известиха, че ромеите са се спрели да нощуват при Щипоне. Тогава Самуил реши да удари неприятеля още същата нощ. И докато съгледвачите му продължаваха да обикалят спешени около ромейския стан, Самуил Мокри премина на другия бряг на Искъра и поведе българската войска право нататък, още по-бързо в нощта. Той познаваше добре тия места, много пъти бе минавал тук и преди, когато обикаляше границата с Византия, която минаваше наблизу.

Тъмна беше настъпилата нощ, само небето светлееше, озарено от Млечния път и от хиляди звезди, които тук, високо в планината, изглеждаха по-едри и по-ярки. И прохладно беше тук, приспивно шумеше потокът наблизу, тъкмо беше място и време за почивка след продължителния, мъчителен поход, ала многобройната ромейска войска не заспиваше. Войниците бяха полугладни, мислите им бяха неспокойни и ставаха още по-неспокойни в нощната тъмнина, при тайнствения зрак на звездите. Те си говореха тревожни думи, всеки плашеше със страховете си и другите и току замлъкваха и дълго се ослушваха в тъмнината. Не са ли българите вече наблизу? Не дебнат ли иззад тия скали, които са се изправили черни и страшни в трепетния светлик на далечните звезди?… Някой казал, че видял привечер иззад някакъв храсталак по близкия рид островърхи български шлемове… Трептят звездите горе, сякаш зъзнат и те от страх, и току се откъсне някоя, плъзне се и полети някъде отвъд тъмния хоризонт.

Умората притискаше главите към земята, затваряше очите, успокояваше тревожното сърце. Най-сетне стражите бяха будни, виждаше се как се мяркаха с високите си копия отвъд окопа, който опасваше целия стан. Глухата врява сред войниците затихваше. Скоро стана и съвсем тихо, чуваше се само шумът на водата, някой кон ще изпръхти или ще проговори неясно в съня си някой от заспалите войници…

Наближаваше време да се смени първата стража. Изеднаж небето пламна цяло, от край до край, светнаха и върховете на дървесата, очертанията на скалите, светна цялата земя, виждаха се ясно налягалите войници, шатрите на началниците… Миг след това разнесоха се в грейналата нощ уплашени крясъци:

— Небето… небето гори! Вижте! Ставайте! Звезда пада! Огън небесен ще ни изгори…

Надигаха се всички, наскачаха и сочеха нагоре или пък криеха глави под свитите си ръце… По небето се бе стрелнала една огромна звезда, сякаш бе паднала от самите му дълбини, и светеше, пламтеше ярко, осветяваше и небето, и земята като посред бял ден; тя летеше насам върху самия стан, върху войниците, които започнаха да бягат ту в една, ту в друга посока, блъскаха се един в друг, изцъклените им очи проблясваха в светлината на падащия небесен огън. Пламналата звезда премина по цялото небе от изток към запад като огромно огнено кълбо, и току се хласна в самия окоп, сякаш не успя да достигне ромейския стан, и се пръсна в безброй искри, разпиля се, угасна…

За няколко мига стана още по-тъмпо, не се виждаше нищо наоколо, почерняло бе и небето. За няколко мига настъпи пълна тишина и по лагера. После небето пак почна да светлее, показаха се, затрептяха и звездите. Раздвижиха се и войниците по целия стан, надигна се врява, всеки искаше да разкаже що бе видял, а всички бяха видели едно и също нещо. Общата врява и викот започна да се слива в едни и същи думи, пълни с нетърпение, с тревога, с ужас: