Димитър Талев - Щитове каменни

— Кой те повика да влезеш? — попита той, навивайки по навик на пръстите си своята гъста, черна брада.

Контостефан цял се бе изпънал с късия си ръст и не се помръдна, сякаш бе забравил как да се държи пред своя господар. И каза смело, но в гласа му потрепваха и скръбни звуци, едва ли не като на плач:

— Повика ме моята вярност и моята любов към тебе, свети господарю.

— Какво искаш? — попита пак Василий, без да сваля очи от него.

— Ние трябва да се върнем — отговори пълководецът.

Василевсът нищо не каза, но мътна бледност бързо се разля по цялото му смугло лице. Насърчен от мълчанието му и от израза на лицето му, Контостефан продължи:

— Ние можем да вземем този град, но ще бъде прескъпа победата ни. Ще дойдем пак след време, когато… Нямаме сега ни храни достатъчно.

Василевсът стана и се приближи па една стъпка до него. Винаги изпитваше едно особено доволство, като виждаше, че е по-висок от тоя свой пълководец. И сега още повече, макар с нищо да не издаваше доволството си. Василевсът също бе наумил да се връща в Цариград, но не се решаваше да изрече такава заповед. Той не искаше да издаде мислите си и ето що каза на пълководеца с лека нотка на присмех, както имаше обичай понякога:

— Ти никога няма да станеш василевс. Не можеш да бъдеш василевс.

Контостефан подигна вежди, подигна рамена, стисна устни: не разбираше думите на господаря. Василий Втори продължи:

— Аз никога не бих произнесъл такива думи: да се върнем. — Контостефан кимна колебливо, а императорът допря длан на гърдите му, бутна го и рече: — Върви да изпълниш позорните си думи.

Щом настъпи нощ — безлунна, душна нощ, византийците започнаха да дигат обсадата си от Средец.

Василевсът сега не бързаше, а повече бързаше войската му. Войниците се радваха, че се връщаха към родината си и не искаха да знаят за позора на своя василевс. Ала не беше само радостта им, че се връщаха към родните им краища: още като се дигнаха по обратен път, веднага след тях, по следите им, като зли кучета, които, легнали по корем, пълзят с проточени муцуни и разголени зъби към петите на пътника, ръмжат, вият яростно, искат да го захапят за петите и да го съборят; като зли кучета се влачеха подире им и заедно с тях тревожни, страшни слухове за българите, за някаква силна българска войска, която бърза да ги настигне, да ги срази. Императорът беше пак между своите арменци. И новият ден, който ги завари вече на път, беше горещ, но войниците се движеха бързо. Василий виждаше как се изпреварваха. Някои изтичваха край пътя, за да отминат някоя по-изостанала дружина, но после и изостаналите избързваха да настигнат и отминат първите. Предната част на войската му, която вървеше пред неговата арменска пехота, се откъсна и отмина напред, а задната част, която вървеще след арменците, напираше в гърба им, струпваше се там, искаше да ги отмине, да отмине и него, своя василевс, да го изостави. В големия си гняв към тия страхливци Василий се бореше с мисъл да ги спре, да спре цялата си войска и да я върне пак при Средец.

Преди да загасне огънят вече и на втория ден на тяхното безславно връщане, ромеите бяха навлезли дълбоко в планинските теснини, от които лъхаше прохлада в предвечерните часове. Като стигнаха на стъмване до малкото селище Щипоне, където имаше вода и широки поляни, Василий заповяда войската да се спре на лагер за пренощуване. Той нареди да се изкопае окоп около лагера, както ставаше винаги според военните правила, но на войниците бе раздадена половин дажба и те се подбиваха мрачцо:

— Нали има тук в изобилие вода… С вода ще пълним търбусите си.

Те биха желали да пътуват, да не се спират. А императорът им не бързаше. Той излезе на няколко пъти пред входа на шатъра си и все се заглеждаше назад по пътя, който бяха минали през последните два дни; Василий Втори още се бореше с мисълта да върне войската си към Средец. Донесено беше, че по петите на войската му се движеше български отред, но не бил голям — той лесно би го помел по пътя си…

Долетяха до Самуила вести за раздвижването на голямата ромейска войска още преди да получи той тревожното известие на Арона. Разпореди се на часа да се събира войската по големите твърдини, изпрати и съгледвачи по границата с Византия, и повече вярваше, че ромеите ще ударят направо към Воден и Охрид, тия два главни града на сегашна България. С тая мисъл той и подреждаше войската. После, като получи вест от Арона, а се върнаха и някои от съгледвачите, Самуил трябваше да насочи войската към Скопие. С това се загуби време и Василий бе обсадил вече тоя град.