Димитър Талев - Щитове каменни

Тоя ден ромеите нападнаха града три пъти и три пъти бяха отблъснати. Ставаше и нещо по-страшно, както можеше да се дочуе в думите, които си разменяха отстъпващите войници:

— Проклето градище! Няма да го вземем никога.

— Никога… Тия горе ще ни избият. А василевсът е луд. Гони ни като бесен. С главите си да разбием тия стени…

На другия ден византийците извършиха още две нападения и пак без успех. Като морска вълна, която плисва с голяма сила крайбрежната скала, но се връща назад неудържимо. Ромейските началници тичаха с конете си през войнишките тълпи, дигаха и камшици да бият бойниците и те се катереха по стените, но пак се връщаха назад, тласвани от непреодолима сила. През втория ден ромеите нападаха мълчаливо; чуваше се само как звънтят и трополят оръжията им, хрипливото им дишане, чуваха се предсмъртните им стонове; екливите звуци на медните тръби се разнасяха някак самотно в простора и не можеха да въодушевят никого. Много по-силно и по-надалеко ехтяха тържествуващите провиквания на българите от високите стени.

Пречупи се и упорството на императора, гневната му надменност. Ала волята му да вземе града и да разбие българите не отслабна; той слезе от коня си и тръгна между войниците, за да ги увещава да се бият. Говореше им за слава и за позор, за победа и плячка, едва ли не ги молеше, но и ги заплашваше с робство под варварите, с наказания. Те го гледаха унило, като да им говореше на чужд език; само собствената му пехота от арменци беше готова да го последва навсякъде, но това бяха не повече от две хиляди мъже. Василевсът отстъпи и пред тая мълчалива съпротива на войниците си: обяви три дни почивка. Заповяда също да ги хранят обилно. Сега се оказа, че запасите от храни са малко, не ще стигнат ни за една неделя още. Икономите на войската не бяха се погрижили, те също бяха бързали и бяха се надявали, че ще набавят всичко по-лесно в покорена България, Така и отговаряха, като ги извикаха пред императора:

— Каза се да бързаме и ние се надявахме да намерим всичко в тая дива страна.

Но те и бяха крали много от войнишките запаси и ковчези, за да богатеят. Василевсът не се реши да заповяда да ги бият с тояги: той бе бързал от всички повече. Заповяда да тръгнат войнишки дружини, за да събират храни от околните селища. Ала българските селища бяха пусти, а от стражевите кули и малките крепости наоколо излизаха българските войници и селяни, които издебваха ромеите по непознатите им пътища и ги избиваха. Българите нападаха нощем ромейския стан, нападаха складовете им, обоза, стадата им, доколкото бяха останали. Императорът разпрати по-силни дружини по кулите и крепостите по околните височини, та чак и към Перник, да разрушат всяка кула и всяка крепост, но войниците му по-често се връщаха и само разбити, намалели числено. Кракра и не дочака ромеите да обсаждат твърдината му, а сам се втурна срещу тях с дружините си и ги би, и ги гони до стана им край Средец. Видяха го от стените на града и започнаха тогава да излизат малки дружини от градските врати, бързо се нахвърляха върху бойните уреди на ромеите, катурваха ги, разрушаваха ги, запалваха ги и пак се връщаха в града.

Така минаха десет и после още десет дни. През последните няколко дни вторият Василий не излизаше от шатъра си. Многохилядната ромейска войска стоеше в бездействие край стените на Средец. Войниците се криеха под всяка сенчица от слънчевия пек — под бойните кули и машини, между обоза, под сенките дори на конете, под всяко дърво и зад всеки храст, зад всеки трънак наоколо. Те слушаха по цял ден ругатните и подигравките на българите, еднозвучните им бойни песни, които бяха като страшен и тъжен вой на вълци. Бързите, внезапни излизания на малки български дружини, които нападаха бойните уреди, ставаха по-чести и по-чести; българите нападаха и самите ромейски войници, убиваха ги или ги завличаха в града. Тия нападения дразнеха ромеите и ги измъчваха, отчайваха ги, плашеха ги. Тръгна между тях и слух, че се приближава към Средец голяма войска в помощ на обсадените. Мнозина от византийците бяха забелязали, че горе по стените някои от българите току подигаха ръце да си пазят сянка от слънцето и продължително се взираха към югозапад, където се извиваше и се губеше в далечината големият път за Долна земя. Тъкмо тия от ромеите първи заговориха за българска войска, която идела към Средец.

Най-сетне Контостефан, единствен между всички ромейски началници, се реши да влезе в палатката на императора. Василий Втори не се помръдна на стола си в дъното на палатката, гледаше го мрачно изпод дебелите черни вежди, но и такъв беше погледът му — като да очакваше нещо от първия си помощник.