Димитър Талев - Щитове каменни

Цялата Долна земя забуча, същ разбунен кошер. От години вече Самуил Мокри държеше тукашния народ в напрежение, държеше войска постоянно по всички места, но в същото време той завзе Епир и цяла Тесалия с Лариса, войниците се върнаха оттам с плячка, та в общото тревожно напрежение сега имаше и радостна възбуда. Като се раздвижи войската отново след едно непродължително затишие, оживяха в народа всичките му страхове, но и бързо го обзе още по-голямо войнско въодушевение. Войниците тръгнаха със страх, откъсваха се от близките си, от родните места с болка, но колкото повече се отдалечаваха от родните хижи, понесени от общия поток, в тях оживяваше и се засилваше и друго едно сложно чувство на безгрижие и безотговорност, на сила и дързост, когато човек държи оръжие в ръка и е част от такова могъщо множество; чувство на любопитство и нетърпеливо очакване на всякакви изненади и приключения; на алчност за плячка и грабеж, когато ще можеш да влезеш безнаказано в чуждия дом, да посегнеш към чуждото благо, към чуждата жена. У най-внсоко стоящите тия сложни чувства бяха същите, но хилядникът или войводата знаеше по-добре какво да вземе и какво да изостави, докато простият войник посяга безразборно и повече за търбуха си.

А имаше и други мисли, които движеха тия хиляди люде, водеха ги по безкрайните пътища, държаха ги в покорство пред началниците и най-вече пред най-големия началник Самуил Мокри, който беше по-мощен и от царя. Самуил Мокри освободи селяните от ангария, запази земята им. Господарите и сега подяждаха, често и съвсем изяждаха това, което беше право на простия селяк, но и селякът се научи да пази по-смело своето. Това беше най-напред, което държеше простия човек към царството и към най-големия заповедник. И оттам идеше у простия човек мисъл за свое царство, за справедлив закон и справедлив заповедник, на когото трябва да се подчиняваш, за да ти бъде по-добре. Оттам идеше и омразата към ромееца, който посягаше към българското царство. Така беше и с народа по градовете, с всякакви работници и художници, които намираха сега по-лесно работа и залък хляб, така беше и с купците, до най-големите между тях. Не беше така за болярите, за повечето от тях, които не по своя воля и по свое желание вървяха със Самуила Мокри. Държеше ги тях с Мокри повече страхът им от него, също и страхът им от ромеите или от други нашественици, които можеха да разграбят богатствата им, да вземат и живота им. Повечето от болярите все още таеха лоши мисли спрямо Самуила и бяха по-малцина тия, които вървяха с него, по своя воля и с доверие.

В Скопие Самуил Мокри събра до осемдесет хиляди войници. Тук пристигна и цар Роман с кавхана си Матея Витун, който беше пръв след него в царството само по име и сан. Докато се събираше войската, Самуил получаваше непрекъснато вести за обсадата на Средец и бързаше във всяко нещо, доколкото беше възможно, ала трябваше да събере войска и според силата на неприятеля. Така той, колкото и да бързаше, се забави доста време, та когато наближиха с царя стените на Средец, съобщи им се, че Василий току-що бе дигнал обсадата от тоя град. В Средец Самуил се задържа колкото да се нахранят войниците и наново ги поведе. Знаейки, че ромеите се връщаха по същия път, по който бяха дошли, Самуил избра за себе си друг път, за да ги пресрещне и да ги удари ненадейно. Брат му Арон се опита да го спре и в думите му имаше много надменност и самохвалство:

— Бихме ромеите! Побягнаха и вече сто години няма да помислят да ни нападнат. Защо ще ги гоним?

Самуил знаеше и това, че Василий бе запазил своята пълна сила и че нямаше да се забави много да повтори удара си. Той не прие думите на по-стария си брат и му каза:

— Тръгвай с мене.

Арона той трябваше едва ли не насила да поведе със себе си, а втория войвода в Средецката област, Кракра Пернишки, трябваше да въздържа в преголямото му нетърпение да преследва ромеите. Какво би могъл да направи срещу тях двамата, които държаха цялата сила в ръцете си и бяха на един ум? Той се би добре срещу Василия Втори от стените на Средец, за да прикрие и заличи някак падението си пред него, но сега, пак по същите причини, не искаше да предизвиква с нищо ромееца, който си бе тръгнал и дано не се обръща вече назад. Така можеше да се заличи всяка следа и всичко да се забрави, а иначе, при ново сблъскване с Василия, можеше всичко да се разкрие и Арон Мокри се боеше за себе си. Още повече се боеше за себе си, за мъжа си и за децата си жена му, която и сега го подучваше да се противи на Самуила: