Димитър Талев - Щитове каменни

Василий Втори имаше своя широка и удобна палатка, къпеше се със студена вода до три пъти на ден, ала иначе и той понасяше всички мъчнотии на похода. Яздеше с войската от преход до преход, и той под жаркото слънце, и той в праха, и той цял в желязо. Искаше да бъде образец за войниците си, но такъв беше и нравът му; той беше войник по рождение и в трудностите на войнишкия живот намираше някакво удовлетворение. Най-добре се чувствуваше сред войската си, на коня си, във воинското си облекло. Той беше сдържан, дори скъперник и в обикновения си живот в Цариград избягваше ненужни срещи с люде, гощавки и тържества и повече стоеше сам в покоите си, винаги зает с някакви военни или управнически кроежи. Той едвам бе успял да седне на бащиния си престол след тежка борба с опасни съперници и, види се, не се доверяваше никому. От десет години, откакто бе заел престола, огромните императорски дворци в Цариград приличаха по-скоро на манастири с тишината в тях и със строгия ред, който се спазваше през всяко време. Тая голяма сдържаност и строгост в императорските дворци се дължеше и на това, че в тях нямаше императрица — василевсът още не беше женен и, изглежда, не можеше да търпи жени близу до себе си. Жени имаше в дворците само доколкото налагаше това строгият дворцов ред и също между прислугата. Ала знаеше се от всички, колкото и тайно да ставаше това, че по един или два пъти в месеца в покоите на императора биваше въвеждан някой красив младеж. И тая порочна слабост на Василия Втори тежеше като мрачна сянка в душата му, той се бореше с нея, но не можеше да се освободи от нечистата й сила…

Василевсът яздеше сред войниците си, понасяше всички мъки на тежкия поход, но само той между тия десетки хиляди мъже вървеше по своя воля и знаеше накъде върви. Той бе тръгнал да порази българите и да ги покори, след като бе принуден да търпи десет години, откакто беше василевс, тяхната дързост и всичките им предизвикателства, та дори в известни часове и да се бои от тях за империята си, за трона си. Те бяха отхвърлили ромейската власт от Горна Мизия, бяха заели цяла Тесалия, също и Епир, бяха посегнали към Сер и непрестанно нападаха западните предели на империята. Сега Василий Втори бе тръгнал да ги усмири завинаги и да ги подчини на своята воля. И вървеше уверено напред, към самото сърце на тая страна, но също тъй и към нейните богатства. Едва на петия ден след Плъвдив, когато войската му бе навлязла в гористите и стръмни теснини към Траяновата врата, където беше и сегашната граница с българите, той почувствува някакво безпокойство в сърцето си, някаква неясна тревога. Гъсти гори и стръмни скали и ридове се издигаха от двете страни на пътя, едва ще се поотдалечат за малко и пак се надвесват над него, сякаш да го пресекат, сякаш да го преградят за тая многобройна войска или да се сгромолясат върху нея. Беше по-прохладно тук, шумеше успоредно с пътя бистра планинска река, ала високите дървеса и стръмнини често се надвесваха над самия път, та закриваха дори небето и прохладата, която полъхваше от тях, като че ли проникваше до самото сърце на императора. Боеше ли се той? От какво се боеше? В храброто му сърце бликна гняв, той махна с ръка, притичаха с конете си към него млади протокелиоти 35 35 Протокелиот — адютант. .

— По-бързо, по-бързо! — изрече василевсът, без да ги погледне.

Те се спуснаха да предадат повелята му и не след много време, като започна от челния отред, безкрайната желязна колона на ромеите запълзя по-бързо по стръмния път през планините като огромно влечуго, което избързва към дупката си, заклатиха се и заподскачаха най-подир и тежките бойни машини…

Още щом излезе многохилядната византийска войска в равното Средецко поле, насочи се към Средец. Тук-там по предгорията от двете страни на пътя, по височините в подножията на Витош, също и по отсрещните височини се виждаха стражеви кули и малки твърдини, ала ромеите сякаш не ги и забелязваха. Ромейските редици се движеха по пътя, и тук в облак прах, през който блестяха оръжията и доспехите им, но се появиха сега и знамена по челните редици на полковете. Движеха се бързо, за такава голяма войска, самоуверено, ала началниците и, на първо място, императорът, а също и мнозина от войниците, забелязаха, че българите не бяха изненадани от тяхното появяване. По цялото поле наоколо тоя ден не се виждаше жив човек от местните жители. По селищата край пътя, където войниците се отбиваха да търсят вода, ги посрещаше само кучешки лай. Рядко ще се забележи някой българин по стражевите кули или по малките твърдини, ще се мерне за един миг и пак ще изчезне зад стената. Местното население се криеше или беше изтеглено някъде, кладенците бяха напълнени с камъни, вадите низ полето или по селата бяха пресъхнали, види се, бяха отбити по-далеко от пътя.