Димитър Талев - Щитове каменни

Някъде по средата на дъгата, негли безкрайна колона се движеше арменската пехота на императора и сам сред нея, върху своя едър кон, яздеше той — Василий Втори. Тая войска от две тагми 34 34 Тагма — полк от хиляда войници. наемници-арменци беше като лична стража на василевса, най-добре въоръжена, най-добре платена, но и със строг ред; нейното оръжие беше по-тежко, по-тежки бяха и грамадните й щитове от биволска кожа, и облеклото й беше цяло в мед и желязо, ала нито един от тия войници не се откъсваше от редиците да тича за вода, преди да се чуе знакът за почивка. А сред тях беше императорът — и той цял в желязо, дигнал едрата си глава, изпънал широките си рамена, сякаш и не усещаше огъня на юлското слънце.

Войската вървеше по цели дни и безкрайният прашен облак с нея, над нея, като че ли върху отмалелите рамена на войниците. Не се чуваха ни викове, ни песни, рядко ще проговори някой тук или по-нататък, ще изругае някой или ще кресне сърдит началник, или ще се дигне врява, когато се втурнат войници за вода близу до пътя. Чуваше се непрестанно само глухият тропот на войнишките стъпки или на конските копита, разбърканият, безреден удар и звън на оръжията, късото сблъскване на два щита и, на края на дългата колона, тежкото друсане и търкаляне на бойните уреди и обоза, оглушителното скърцане на безброй колелета. В пресъхналия прах, който пълнеше очите, засядаше в гърлото, скърцаше между зъбите, под слънчевия пек, в затопленото облекло, с тежкото оръжие на кръста, на рамената им; войниците си мислеха, че пътуват през самия пъкъл и пътят им няма да има край. Заповядано беше да вървят и те вървяха. Никой не помисляше да се спре, да се върне. Страшна и непреодолима беше силата, която бе ги направила войници, караше ги да вървят по тоя път и навсякъде, караше ги да се бият и да мрат — страшна сила, тайнствена, незнайна, но беше с тях, в тях, по петите им. Императорът беше нейният най-голям заповедник; след него беше началникът, след него — по-малкият началник; неин заповедник беше и глашатаят, който свиква войниците. Те всички заповядваха на войника, караха го да носи оръжие, да върви по цели дни, да се бие, те можеха и да го убият. И всичко това изглеждаше по-иначе, когато войникът беше сред другите войници, заедно с тях, изглеждаше като нещо редно и свое, дори понякога беше и весело, и приятно, сладостно — когато изпревариш врага и го убиеш, когато влезеш в чуждата страна, в чуждия град, когато можеш да напълниш торбата си или да уловиш жената на врага…

Войската вървеше като огромно, многоглаво чудовище, но без своя воля и вървеше там, където го водеха, където му заповядваха. Ето сега през самия пъкъл. Войникът страдаше жестоко — нажеженият му шлем го изгаряше, копието му тежеше, бронята му го смазваше, нозете му бяха премалели и бяха разранени в тежките, широки обуща, но той и не мислеше да спира; той се задъхваше, очите му горяха от праха и слънчевия блясък, гореше и пресъхналото му гърло, но той ще наругае другаря си, който едва се е блъснал в него или го е изпреварил на извора, ще прокълне слънцето или праха, или дори началника си, но и не мисли да се спре, да захвърли оръжието, да се върне в родното си село. Непреодолима, непобедима и тайнствена е силата, която го води, тласка го напред. Тя е тук, по петите му и в самия него също. Тук е и императорът, нейният повелител.

Василий Втори, василевсът на ромеите, яздеше сам сред своята тежко въоръжена арменска пехота. Почти ниският му ръст личеше и както бе седнал на седлото, полюшваше се гъвкаво и след продължителна езда — здраво и силно беше младото му тяло. Лицето му беше широко и още по-мургаво под сенницата на шлема; строго и някак отвисоко гледаха големите му очи изпод дебели, правилно извити черни вежди, но още по-черни бяха очите, та и погледът му изглеждаше тъмен и тежък.

Черни и доста гъсти мустаки се спущаха от двете страни на стиснатите му розови устни и се губеха в гъстата, също тъй черна брада. Той беше облечен в просто началнишко облекло, също цял в желязо и само обръчът на шлема му и раменниците на бронята му бяха от бледо, почти бяло злато, както и коланът, на който висеше мечът му, беше извезан със златни нишки. Войници вървяха на десет разтега пред него, също на десет разтега зад него и никой не смееше да наруши това разстояние. Василевсът по цели дни не приказваше с никого. Щом се спираха за обедна почивка или за нощен престой, палатката му биваше построявана невероятно бързо, макар че той чакаше търпеливо. Около него веднага се събираха всичките големи началници начело с първия му помощник, командуващия западните войски Стефан или, както го наричаха поради късия му ръст, Контостефан, ала императорът стоеше и чакаше мълчаливо. Когато заговореше, говореше ясно, отсечено и накъсо, с по няколко необходими думи, като че ли винаги изричаше заповеди. Той се затваряше в палатката заедно с личния си слуга и най-напред вземаше една студена баня. Хранеше се почти винаги сам и яденето му беше просто. Когато викаше някого от началниците в палатката си, то беше само по работа и най-често това беше първият му помощник Контостефан. Говореше се, че когато избирал първия си помощник, предпочел Контостефана поради късия му ръст вместо Лъва Мелисин, който беше много едър — императорът не искал да се чувствува пред него още по-нисък.