Димитър Талев - Щитове каменни

Те викаха диво един през друг, със страшни, космати лица, спираха се за миг, опъваха лъкове, хвърляха къси копия, втурваха се върху ромеите с мечове, с тежки копия, със секири, палици и бойни вили, притиснали към гърдите си неголеми кръгли щитове. И сечеха, мушкаха, удряха, блъскаха яростно. Свличаха се на тълпи в долището. Още в първите мигове изпопадаха по пътя убити и ранени ромеи, прахът бързо попиваше алената кръв и тъмнееше на гъсти петна. Ромеите се дръпнаха към стръмнините вляво от пътя, но скоро и там се показаха българи. Това бяха людете на Кракра. Сега ромеите бяха заградени от всички страни. Долището се изпълни с грохотен оглушителен шум и трясък от викове и степания, от звън и тропот на оръжия, от вой на рогове и думкане на тъпани.

В началото на битката ромеите само дигаха ръце и лакти да се запазят от удари или се озъртаха накъде да побягнат и ту се втурваха на една страна, ту на друга като безумни. А българите сечеха, мушкаха, удряха безспирно. Ромейската войска се накъса на части, струпа се на тълпи по десния път, в реката и ту се втурваше назад, ту напред, ала пътят беше вече навсякъде задръстен. Пресекли го бяха българите и отпред, и отзад с цели дружини, изтъркаляли бяха по него и едри камъни, дървеса, разкопали го бяха на много места далеко напред. После някои от ромеите започваха да се съвземат, изтегляха мечове, насочваха копия, замахваха с бойни секири и палици, но пак с изблещени от ужас очи и пак се озъртаха накъде да избягат. Те се връщаха от едно поражение, бяха уплашени и забъркани в това дълбоко долище, сред тия диви, чужди планини, от стремителното нападение на българите, които се чувствуваха на свое място и в яростта си спрямо чуждите войници се насърчаваха от всеки свой удар. Още по-безпомощни бяха ромейските конници в тая гориста теснина, между стръмните й брегове, сред това гъмжило от биещи се люде, свои и чужди; разбъркаха се те и не знаеха накъде да обърнат конете си, накъде да подкарат, а и конете се дърпаха назад, скачаха на задните си нозе с изхвръкнали страшни очи. По своя някаква наука български войници се мушкаха току под коремите на подплашените животни и ги пробождаха с мечове, с къси ножове, конете побесняваха от болки или нък рухваха на земята ведно с ездачите си.

Българите се разбъркаха с ромеите, проникнаха в най-гъстите им редици и все още те бяха, които нападаха, които сечеха и удряха, а ромеите се дърпаха наназад, притискаха се един към друг и се отбраняваха колебливо или със сляпо отчаяние. В праха по пътя, в нозете на ромеи и българи лежаха повече и много повече ромейски войници, чуваха се жални предсмъртни оплаквания, молби за помощ или за пощада повече и все повече на ромейски език. Българите проклинаха и ругаеха, и тия също, които падаха ранени, но виковете им бяха за насърчение, воплите им бяха гневни. Де беше василевсът в тая страшна бъркотия, сред тоя вой и трясък, сред тая кипнала гмеж от разярени, обезумели люде, между тия подвижни плетища от бляскащи на слънцето, окървавени оръжия, сред тия изпопадали мъртви или гърчещи се тела в кървави локви и кървава кал? Никъде не се виждаше неговото бойно знаме, не се чуваха тръбите, които известяваха за присъствието му в боя и насърчаваха за бой. А Василий Втори беше също тук, сред тая пъклена бъркотия, сред тоя грохот, над който се издигаха само бойният вой на българските рогове и гръмкото, разтърсващо думкане ла големите български тъпани. В тая страшна бъркотия по дължината на разкривената теснина, някъде по средата се виждаше гъста маса от войници, дигнали мечове иззад широките си щитове, насочили копия като ежова кожа; те не се разбъркваха с българите и не ги допущаха да се врежат в редиците им, а живо се отбраняваха и ги отхвърляха от себе си изкусно, смело. И като се отбраняваха иззад щитовете си, бавно се придвижваха, стремяха се да се отскубнат, да се отдалечат от общата бъркотия. Това беше арменската пехота на императора и сред нея беше той самият, на коня си, обграден от всички страни като с гъст, жив, подвижен плет. Той не размахваше меч, не викаше и цялата му смелост беше да седи спокойно, сякаш безчувствено, върху високото седло, изложен от всички страни на вражеските стрели, прашки и къси копия. До стремето му се притискаше Контостефан, едва стигаше до коляното му, и го молеше с насълзени очи:

— Слез от коня, царю… ще те убият!…

Василевсът нищо не му отговаряше. Само един или два пъти го ритна с ногата си, но после и съвсем го забрави. Той въртеше големите си черни очи, гледаше поражението на своята войска и дори ръка не помръдваше, за да й помогне някак. Не беше и нужно. В същото време неговата вярна арменска пехота под широкия покрив на щитовете си неусетно го измъкваше от тая кървава, гибелна клопка, той беше сякаш върху жив сал, който, движейки се, бързо чезнеше — българите го нападаха от всички страни и късаха от него живи части. След някое време арменците, доколкото бяха останали, успяха да се вмъкнат заедно с василевса в един страничен дол и оттам, по една стръмнина, покрита с гъсталак, излязоха незабелязано от обсадата. Василевсът се намери на високо тревисто плато заедно със своите спасители и пак Контостефан беше до стремето му. Тук беше тихо и шумът на битката долиташе като далечно ехо. Разтваряше се наоколо по-широк простор, но все между зелени, гористи стръмнини, а зад тях надничаха сини планински върхове. Огледа се вторият Василий от едрия си кон, гласно въздъхна: