Димитър Талев - Щитове каменни

Той проследи с неколцина свои люде двамата пратеници на Арона и ги уби, преди да преминат границата с Византия. И още там, над окървавените им трупове, разви и прочете писмото на Арона до императора, за да знае по-добре какво да прави по-нататък. Такова беше това писмо, че още от самото място, дето уби двамата тайни пратеници, тръгна за Охрид. В Охрид богомилът узна, че Самуил беше пак в Преспа, новия свой град, и замина за Преспа.

Не беше идвал той по тия места от много време. Като излезе по пътя край Голямото езеро на една височина, от която се виждаше и Малкото езеро, Яков Рун спря коня си да погледне и лицето му потъмня. Той виждаше ясно два от островите в двете езера, също и други в далечината. Сега, в първите дни на лятото, във ведрия слънчев ден двата по-големи острова се издигаха над сините води цели в гъста зеленина, белееха се отдалеко скалистите им брегове, но високо над избуялите дървеса и треви стърчаха назъбени стени и кули, а на по-големия остров в Малкото езоро блестяха куполи на църква със златни кръстове по тях. В сърцето на богомила помръдна мъничка, студена змия — усети той в сърцето си злоба към тоя, който бе изградил новия град над водата. Тая люта злоба идеше от някакъв страх, от бунтовен гняв, че се издигаше нов господар, може би по-мощен, по-суров, по-зъл. Богомилът посегна към пазвата си, дето беше писмото, което носеше, и усети пак в самото си сърце, ведно с кипналата злоба, ведно със страха си и някаква зла, пакостна радост.

На брега на Малкото езеро, тъкмо срещу най-големия остров в тия две езера, бе издигнат широк каменен свод и това беше първата врата към новия град. Пазеха я стражи. Рун знаеше, че не ще го пуснат да мине лесно през тая врата, но се нахвърли върху стражите с груби думи — искаше най-напред тях да засегне:

— Хей, слуги и роби царски! Дайте чун да мина оттатък и пазете коня ми тук!

Той не изглеждаше да е от болярите, нито да е някой голям началник и десетникът на стражата улови коня му за юздата:

— Ти слез долу и не чакай да те смъкнем с кука. Ние сме войници тука и не сме роби. Слизай!

Богомилът никога не бе забравял службата си пред Самуила, не искаше да си попречи и сега. Слезе от коня и каза рязко:

— Ида при великия войвода по служба.

Погледа го пак десетникът:

— За кого да съобщим? Ние не знаем дали ще те повикат там.

— Кажи: вестител от Средец.

След малко време взеха богомила с чун и преди да стигне до брега на острова, той видя там Самуила Мокри. От водата се издигаше широка каменна стълба и Самуил стоеше на най-горното й стъпало — излязъл бе да го посрещне.

Рун леко се поклони и великият войвода се учуди на поклона му — започнал бе да се опитомява дръзкият богомил. Ала в следващия миг богомилът показа истинския си нрав. Той извади от пазвата си Ароновото писмо до Василия, подаде го на Саумила и рече мрачно:

— Ето още един цар български.

Самуил Мокри го погледна за тия негови думи, но нищо ие попита. Взе смачкания свитък и мигом го разви. Още като прочете първите няколко реда, лицето му взе да побелява и бързо побеля цяло, като на мъртвец. Нямаше никакъв друг външен признак на вълнението му. Брат му Арон пишеше на ромейския василевс: „… Прочетох дума по дума, каквото ми пише, царство ти, и приемам всичко, каквото ми пишеш дума по дума. Благодарен съм за твоето покровителство и за волята ти да ме подкрепиш във всичко и като ме признаваш и наричаш български цар, аз наистина съм цар и ще се въздигна пред всички и над всички в моето царство. Аз и всички, които са с мене и след мене, сме твои покорни слуги и твои най-верни приятели, това да се знае, и ако ти дойдеш при нас с войска, ние ще те посрещнем с хляб и сол, а не с оръжие и ще бъдем с тебе. Които са против тебе, ще бъдат и против нас, а и ние ще бъдем против тях, макар и родният ми брат да бъде. С мене са мнозина от болярите и войводите и много от войската, а като се дигнем с тебе срещу скопеца, ще се дигнат и другите с нас, които не искат да им бъде цар един безбрад скопец и моят брат за втори цар, който взе от болярите и от манастирите също, за да даде на нищите, а ограбените още не са забравили грабежа му и само страхът им е голям от него. Ако ти ми изпратиш тук до двадесет хиляди души добри войници, всичко ще бъде добре и аз ще ги водя като цар на тоя народ. Това е, което искам от царство ти и никога няма да забравя доброто ти ни аз, ни децата ми и во веки веков ще бъдем с тебе и след тебе във всяко нещо. Чакам да ми кажеш кога ще дойдеш или ще ми пратиш някого от войводите си с голяма помощи кога да започна аз, което е нужно да върша. Арон цар български до втория Василий, могъщ василевс на ромеите и мой брат.“