Димитър Талев - Щитове каменни

Прочете Самуил Мокри това писмо и още един път го прочете със същото побеляло лице. Като го свиваше отново, той попита с угаснал глас:

— Ти прочете ли го?

Богомилът кимна:

— Трябваше да зная що да правя.

Самуил Мокри облиза устните си и сякаш с това се върнаха всичките му сили. Той прегъна писмото и го мушна в пазвата си, сетне каза остро:

— Тръгваме веднага за Средец.

Тоя път той не предизвести с нищо царя — искаше да бъде сам в последната разпра със своя брат. Те тръгнаха с богомила за Охрид, след тях яздеше само Радой, който се мръщеше, че редом с господаря му яздеше един богомил. А Самуил често се обръщаше към спътника си и го разпитваше за всяко нещо в Средец и най-вече за своя брат. В Охрид Самуил Мокри престоя само едно денонощие, в тамошната си къща, която бе издигнал наскоро в широкия двор на вътрешната крепост. Тръгвайки на другия ден за Средец, той поведе и сина си Радомира. Може би с такава някаква мисъл — да тласка своя син срещу самия живот, за да расте и се учи в самия живот, Самуил го водеше със себе си и на война още невръстен, взе го и сега. От Охрид Самуил Мокри поведе и двесте войници, по сто взе също от Обител, от Прилеп, от Скопие, от Велбъжд, а от Перник поведе и Кракра също с двесте войници, та в Средец влезе с голям полк.

Така нареди Самуил, че се спря пред западната средецка порта по тъмно. Портата беше вече затворена, но като разбра стражата кой искаше да влезе в града, тутакси я отвори, макар по такова късно време. Щом влезе в града, Самуил Мокри взе една дружина и оттук, но то беше повече за да хване и тукашната войска, която постави под заповедите на Кракра. После великият войвода обсади с войска в едно и също време Ароновия дом и домовете на всички средецки боляри и военачалници, които богомилът посочи като привърженици на Арона. Самуил влезе в братовия си дом с две десетки войници, за да изненада и задържи той самия Арона, също и снаха си Варвара. Ала в комитския дом не завари нито Арона, нито жена му. Започнали бяха летните горещини и само преди два дни Арон бе заминал за Разметаница с цялото си семейство, да чака, види се, там, на прохлада, отговора и помощта на ромейския император. В Средец той бе оставил най-голямото си дете Иван-Владислав — да има и в Средец свой най-близък човек.

Като видя Самуил племенника си и разбра, че само той е останал в бащиния си дом, люта болка прониза сърцето му: ето с кого трябваше да почне, с това невръстно дете, което беше кръв от кръвта му. Досега, по целия път от Преспа и Охрид, бе го владял гневът му към Арона, а сега той като че ли за пръв път почувствува каква претежка и мъчителна задача стоеше пред него. Момчето посрещна чичо си, целуна му ръка. Това още повече нажали сърцето на Самуила, защото, както бе тръгнал вече, той нямаше да се върне, нямаше да се откаже, нямаше да се спре пред нищо. А синът Аронов, при все че беше още толкова млад, досети се, че чичо му не бе дошъл за радост и веселба така неочаквано в Средец. Това прочете момчето по лицето на Самуила, но с нищо не се издаде и се опита с острия си ум да узнае повече от това, което виждаше и предусещаше.

— Бъди добре дошъл, чичо — каза то приветливо и продължи: — Аз ще те посрещна на мястото на татко и майка, но ти на гости ли ни идваш или по някаква работа?

Самуил долови напрегнатия и бдящ поглед на момчето в същия миг, когато изричаше то такива приветливи думи, ала по-силно остана желанието му да не измъчва племенника си повече, отколкото беше необходимо. Той повика сина си и му каза:

— Ще се затворите с Владислава в стаята му и няма да излизате, докато не ви наредя. Запомни добре: това ти се дава като военна повеля.

Той придружи двете момчета до стаята на племенника си и сам затвори вратата. После отиде в дома на управлението и там остана да чака болярите, които бе наредил да задържат. Довеждаха ги един по един и ги затваряха в една голяма стая на горния кат. Само един от тях се бе опитал да избяга и войниците го убили със стрела, докато всички останали бяха тръгнали без съпротива. Бяха седем души и Самуил влезе при тях. Те го посрещнаха нетърпеливо, лицата им изразяваха изненада и съжаление; не се помръдна само старият Козма Чичка.

— Що е това, велики войводо! — заговориха един през друг. — Да не сме убили някого или ограбили… Със стража на полунощ и всички тук!…

Самуил им направи знак да не се приближават повече до него и те млъкнаха, сякаш едва сега се уплашиха. Той им рече:

— Ако не признае всеки от вас още сега какво сте правили и какво сте говорили с моя брат Арон Мокри, откакто прогонихме ромеите, ще бъдете подложенн всички на мъки. Ако не признаете и след това, ще бъдете избити й седмината без съд още тая нощ. Говори най-напред ти, Козма Чичка.