Димитър Талев - Щитове каменни

Самуил седна на мястото си, а откъм стената насреща се чу пискливият старчески глас на Козма Чичка:

— Да беше ме погубил… По-добре!

Самуил му отговори от мястото си:

— Радвай се на живота си, ако можеш!

Тия негови думи се взеха като присъда срещу всички съмишленици на Арона. Сега стана пак съдията и произнесе тържествено:

— Палачът да изпълни изречената присъда над Арона Мокри и цялата му челяд: смърт.

В същото време в залата влезе закъснелият игумен на Драгалевския манастир, но никой не забеляза това.

Двамата братовчеди Гаврнл-Радомир и Иван-Владислав седяха сами в стаята. Те знаеха малко от това, което ставаше тая нощ в Средец, по много повече чувствуваха и предчувствуваха. Гаврил-Радомир знаеше, че е поставен да пази братовчеда си и че това беше важна длъжност, която трябваше да изпълнява добре. Той и чувствуваше от това, което бе виждал и подочувал, че над чичо му Арон тежи някакво голямо обвинение, и си мислеше, че обвинението срещу бащата тежи и върху сяна. Ала Иван-Владислав, въпреки че беше с две години по-невръстен от него, знаеше повече и чувствуваше повече. Той знаеше от това, което бе чувал дори от собствената си майка, че баща му е злодей, знаеше доста и за неговите връзки с ромейския цар, за кроежите му. Той виждаше и чувствуваше, че чичо му Самуил не бе дошъл напразно тая нощ чак от Охрид и с такова страшно лице. Двете момчета седяха сами в стаята, всяко със своите си мисли и предчувствия. Умът на по-малкия, на Иван-Владислав, работеше непрестанно и по-бързо, по-живо. По-малкият беше и уплашен, боеше се също и за себе си.

Иван Владислав подхващаше братовчеда си от всички страни, тъмните му очи горяха трескаво, с разширени зеници, та изглеждаха още по-тъмни. Той искаше да узнае всичко и разпитваше братовчеда си. Никой не беше им забранил да си приказват и Гаврил-Радомир отговаряше, както знаеше. Иван-Владислав попита:

— Какво правиш в Охрид, братовчеде?

— Аз съм във войската — отговори Гаврил-Радомир някак важно и добави с едва присвити вежди: — Аз съм хилядник.

Между русите му, златисти вежди още не можеше да се образува по-дълбока бръчка. Братовчедът му въздъхна:

— Виждам знаците ти… Аз пък седя в къщи или ходя из града. Ти имаш ли коне?

— Да.

— Ходиш ли на лов?

— Дааа…

— Блазе ти. Мене баща ми никъде не ме води. Само в Разметаница.

Той наведе очи тъжно, натъжи се сърцето и на братовчеда му. Иван-Владислав разглеждаше ръцете си, сякаш се учудваше, че бяха празни, и пак въздъхна:

— Аз нямам какво да ти покажа. Нищо не ми купуват. Нямам и меч като тебе.

И той протегна ръка само да докосне меча па братовчеда си, по бледото му лице се четеше незадоволен копнеж. Гаврил-Радомир му подаде меча си, както беше закачен на колана — да го види по-добре, да го пипне, ако иска.

Изеднаж по лицето на Иван-Владислав потекоха сълзи. Братовчедът му скочи разтревожен:

— Защо плачеш… Защо…

Иваи-Владислав мълчаливо обърса сълзите си с опакото на ръката и така изглеждаше още по-нажален, слаб и безпомощен. После бързо се съвзе, дигна глава със строг израз па лицето си, но в очите му все още блестяха сълзи. Той каза и като да се караше с някого:

— Аз мразя баща си! Той е лош…

Гаврил-Радомир го гледаше с още по-голямо съжаление, но не знаеше как да му помогне, как да го утеши. Иван-Владислав извърна лице:

— Ти сигурно не ме обичаш… И няма защо… с такъв баща… — Тук той неочаквано се обърна към братовчеда си, посегна да улови ръцете му и току се спря, сякаш уплашен от своя внезапен порив: — Кажи ми… защо е дошъл баща ти тук чак от Охрид и така ненадейно… Какво става, кажи ми, ти си ми като брат, ти си ми брат!

Гаврил-Радомир беше развълнуван, разтревожен за братовчеда си, но не знаеше що да му каже и само това му отвърна, за да го успокои:

— Ти не бой се…

Беше вече късна нощ; усещаше се по дълбоката тишина из цялата къща и навън, сякаш и по целия свят. Двете момчета започнаха да се умълчават все по-продължително. Вратата на стаята неочаквано се отвори и момчетата скочиха изненадани. Влезе войводата Деян Белота, следван от неколцина въоръжени войници. Той рече:

— Сине Аронов, тръгвай с мене.

Иван-Владислав се хвърли към братовчеда си, вкопчи се в него, проплака:

— Не ме давай… Ще ме убият!…

Гаврил-Радомир протегна ръка зад себе си, да го запази, и каза на войводата:

— Поставен съм тук да го пазя. Няма да ти го дам.

— То е повеля на баща ти, сине Самуилов. — И той се извърна към войниците си: — Вземете го.