Димитър Талев: Щитове каменни

Самуил знаеше, че на три-четири разтега след него, току зад войводата Деян Белота, яздеше слугати му Радой. Той се извърна на няколко пъти да види слугата си, би желал да поспре коня, за да се изравнят коляно до коляно. В цялата тая дружина Радой му беше най-близкият човек. Радой помнеше Арона също тъй от най-ранна възраст; колко пъти бе го мъчил господарският син и колко пъти бе бягало от него бедното дете като от огън, като от чума… Радой му беше най-близък сред всички тия чужди люде и най-добре би го разбрал, но Самуил Мокри не можеше да се извърне и да му се оплаче. И нямаше кому да се оплаче, с кого да сподели мъката си, кому да каже две думи, за да пооблокчи поне с две думи сърцето си…

Най-сетне изток започна да светлее. Дървесата край пътя и трънаците, и камъните по ниските брегове се виждаха по-ясно, все по-рязко се очертаваше върху светлеещото небе тъмната маса на околните планини и ридища. Самуил като че ли едва сега дочу бодрия тропот на стотиците конски копита. Конят на войводата зад него шумно изпръхтя, а някъде по-далеко назад се чу и неясен човешки глас, види се, някой от по-малките началници, разсънил се в предутрнния здрач, се бе скарал на войниците. Чу се в храстите наблизу и плах, прекъснат птичи глас. Настъпваше новият ден.

Слънцето беше вече много високо, когато стражите от Ароновата твърдина в Разметаница забелязаха, че по пътя от Средец бързо се приближава дружина конници. А когато конниците прегазиха пенливите води па река Разметница и поеха нагоре към портата на твърдината, стражите познаха между тях Самуила и средецкия войвода Деян Белота. В същото време Арон Мокри се разхождаше сам в широката градина зад палата си, която също бе опасана, както и целият палат с двата му двора, с висока каменна стена. Прохладно беше тук в летния ден и се дишаше леко сред неизбродимите гъсталаци край бързотечната река. Когато му съобщиха за пристигането на нечаканите гости, Арон сякаш не разбра какво му говорят, но после отеднаж побледня. И каза на людете си смутено, с отпаднал глас, да посрещнат гостите, а той самият се отправи към най-затънтения край на градилата, като че ли искаше да се скрие там.

Ала нямаше къде да се скрие. И трябваше да узнае най-сетне защо бе дошъл така ненадейно Самуил. Арон се показа във вътрешния двор на палата си и още тук забеляза, че над твърдината му бе хвърлена яка мрежа — вратите бяха завардени от нови войници, а отвъд, във външния двор, цвилеха и тупкаха с копита много коне. Да побегне ли? Той би се издал повече с бягството си. И дали ще може вече да избяга? Но какво може да знае Самуил? Това е някаква нова негова лудост. Нека полудува още малко… И Арон дигна пред себе си щита на своята дързост. Той влезе с твърди стъпки и сърдито лице в доста просторната, но мрачна приемна зала на палата си, дето го чакаше Самуил.

По-младият брат стоеше сред залата, сложил ръце върху дръжката на меча си. Възбледото му лице с хлътнали бузи, бе помръкнало още повече след бързата, продължителна езда. Той стоеше тук както бе слязъл от коня. Арон не бе го виждал почти цяла година, още от битката при Траянова врата, и забеляза измъченото му лице, но нищо не каза. Какво ли го яде и сега… Арон едва му кимна с глава, мина край него и седна зад една ниска маса край отсрещната стена, негли да припомни своето право на по-стар брат и господар в тоя дом. На масата бе сложен висок бронзов свещник с три незапалени свещи и Арон като че ли искаше да се заслони зад него; колкото и да се показваше сърдит и горделив, тъмен страх растеше и растеше в невярното му сърце.

— Защо си дошъл? — попита той с твърд, дори гневен глас, но в следващия миг цял замря в тревожно очакване. Не знаеше ли той какво бе извършил, а в колана на Самуила бе затъкнат някакъв измачкан свитък и от краищата му висеха като че ли познати червени копринени върви и познати печати. Ето, Самуил дръпна от колана си тъкмо тоя свитък, приближи се, подаде му го с рязко движение и Арон чу гласа му сякаш някъде отдалеко:

— Познаваш ли това писмо?

Арон Мокри посегна да вземе писмото и позна, че беше неговото последно писмо до Василия Втори, преди още да го развие. После започна да го развива и като че ли с небрежно любопитство, по лицето му се показа усмивка, която не можеше да заличи бледността му, но той започваше нова игра. Свил презрително въздебелите си устни, той побутна писмото настрана и дигна към Самуила безсрамно засмени очи:

— Е, що… Писах му, за да го примамя насам още еднаж, та да хванем тоя път и него самия.