Димитър Талев - Щитове каменни

Самуил се придръпна от непреодолима погнуса. Арон и сам виждаше, че играта му беше плитка. И може би за пръв път падна от лицето му всякаква маска. Той се изправи на нозе, да защитава живота си с всички сили, но и сега не се решаваше да излезе иззад масата, колкото и безполезен да беше тоя негов последен заслон.

— Кой се е осмелил да отвори това писмо! — развика се той яростно, ала гласът му ту гърмеше страшен в широката зала, ту се давеше в сълзи, ту изтъняваше до отчаян, жалък писък:

— Самуиле, ще заповядам да те вържат, ще те хвърля в подземието и никой няма да те види вече… Ти не си ми брат, няма милост в сърцето ти! Майка ми е родила змия! И тия в Средец, които са ме предали, ще ги избеся до един, на кол ще ги набия!

Самуил му направи знак да млъкне и той млъкна задъхан, изцъклил очи, в които блесна смътна, колеблива надежда. Но Самуил нищо не каза, а удари три пъти с меча си по каменния под. Влезе войводата Белота. Самуил му кимна, войводата разви друг един свитък и започна да чете с равен, напевен глас. Това беше смъртната присъда над Арона Мокри и Арон чу всичко, що бе правил от години, дори това, което бе мислил да прави, чу още едни път за срамните си връзк с ромейския император, когото викаше за съюз срещу родния си брат. И не можеше да отрече нищо от това, което чу. После Белота прочете едно след друго имената на всички, които бяха подписали смъртната присъда. Арон чу името на своя брат и на всички първи люде в Средец, имената също на неколцина между тях, които бяха му се клели във вярност и които бяха останали неоткрити. Подписали бяха и те тая смъртна присъда.

Арон затвори очи и за няколко мига потъна в пълен мрак, премалял, загубил съзнание. Когато се съвзе отново, видя се приведен над масата, стиснал с две ръце краищата й. Простена тихо той и това беше последната му молба, последна някаква надежда за спасение:

— И децата ми… Но те… нищо не са… Аз изгорих на клада ромейския владика… Брате…

Сега Арон Мокри не се преструваше. Той изправи глава да погледне брата си, но в залата нямаше вече никой. Наведе се отново над масата и видя оставен там къс, остър нож. Тоя нож беше последната братска милост на Самуила към предателя.

— Не, не! Не искам да умра! — извика с нечовешки глас Арон, бутна с две ръце масата и се хвърли към вратата на залата, дръпна я широко, но там, пред вратата, стояха двама необикновено едри войници с извадени мечове, препасани с червени пояси. Зад тях бе застанал и Белота. Насреща, през широкото преддверие, се виждаше каменната стълба за горния кат на двореца; там, по средата на стълбата, бе застанала Варвара Аронова, обхванала с ръце двете си по-малки деца, а трето едно, по-голямо, се бе притиснало до нея. Арон я видя през главите и рамената на палачите си, видя трите си деца. Нов отчаян вик се разнесе сякаш из целия дворец:

— Варваро!…

Войниците избутаха Арона навътре в залата…

В същото време Самуил стоеше пред входа на палата в предния двор. Радой бе му довел коня и великият войвода държеше юздата, готов да се метне на седлото. Малко встрани стоеше и слугата с коня си, а по-нататък дворът беше пълен със спешени конници, всеки до своя кон. Изеднаж някъде откъм вътрешността на палата се надигна глух, проточен стон и Самуил притисна лице към гривата на коня си. Той чу и позна предсмъртния вик на Варвара Аронова. В следващия миг той се сети за войниците, които го гледаха отсреща, и се дръпна от коня.

Не след дълго от палата излезе Деян Белота, спря се пред Самуила и ясно изрече:

— Комит Арон Мокри е мъртъв. Също и челядта му, според присъдата.

Самуил едва-едва притвори очи и попита:

— Той… сам ли?

— Не — отговори войводата. — Умря под мечовете на палачите.

Самуил се метна на коня си и, седнал на седлото, каза:

— Нека останат тук петдесет войници, да предадат на огъня тоя прокълнат дом.

Той смушка коня и се втурна през разтворената порта на крепостта. След него затропотиха и конете на дружината му.

Самуил Мокри се върна пак в Средец. Нужно беше да се прогласи нов комит на Средецката област, също и на Струмишката. Писа се също писмо до царя и се изпрати с нарочни люде. Като се извърши всичко и докрай, което беше нужно, за да тури ред в тия две области, Самуил напусна Средец.

След него тропотеше с коня си само Радой — слугата му. Ден след ден те отминаха и Перник, и Велбъжд, и Скопие, и Прилеп, и Обител. Спираха се само колкото да се нахранят, да сменят конете, да прекарат късата лятна нощ. И говореха само което беше най-нужно; умълчал се бе и Радой. Умълчал се бе тоя път слугата, но още като тръгнаха от Средец и надалеч по пътя Самуил усещаше, че той все искаше да се приближи повече, да му каже нещо по-важно. Най-после Радой се реши. Избърза, докато се изкачваха по завоите на Бабуна, конете им почти се изравниха и той подзе изтихо, приведен към господаря си: