Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

— Така и трябва — рече пак Самуил. — Той е мъж. А ти, хубавице, миришеш на мускус.

Около тях се насъбраха и други от гостите. Там беше и Теодор Хрисилий, застанал пред всички, Виждаше се, беше със самочувствие на близък роднина и не се забави да се намеси в разговора между Самуила и децата му:

— Всеки с миризмата си, както и ние старите. — Сетне каза: — Но те всички крият от тебе едно голямо свое желание… ето и светлата госпожа, съпругата ти, моята сестра. Аз нели съм вуйчо, на мене всичко се казва — мило се усмихна той.

Самуил потърси с поглед най-напред жена си. Живият пръстен около него беше разтворен тъкмо по посоката, където беше тя — никой не би се обърнал с гръб към нея. Агата продължаваше да седи на мястото си на трапезата, неподвижна в разкошното си облекло, и, както изглеждаше, се бореше със следобедната си дрямка.

Гласът на по-стария й брат и като че ли още повече погледът на Самуила я стреснаха. Тя отвори широко очи и се ослуша. Чу се гласът на Самуила:

— Какво е това желание? Защо го криете от мене?

Децата не знаеха какво да отговорят, побърза да отговори пак Теодор Хрисилий:

— Те всички искат да видят Преспа… В тия хубави дни…

Агата се уплаши много от смелостта на своя брат, но с още по-голямо напрежение се ослуша да чуе какво ще отговори Самуил. Не беше се излъгал Теодор Хрисилий — не беше и трудно да се предугади едно общо желание в семейството на Самуила Мокри, едно общо в голямо любопитство към тайнствения живот на острова в малкото Преспанско езеро. Ала кой би се решил да изкаже пред Самуила такова желание? Двамата Хрисилиевци искаха на всяка цена да проникнат в Преспа и Теодор Хрисилий се реши да използува децата на Самуила. Великият войвода каза в доброто си разположение:

— Може. Защо не? Хубаво е там, на острова. — Той попритисна двете си щерки, както ги бе обхванал, и добавя: — Не съм се сетил да ви заведа. Там, в Преспа, беше Биляна, но тя живееше в своята малка къща на другия край на острова. Да, Самуил Мокри межеше да покаже на децата си новия град, който строеше на големия остров и по другите острови в двете Преспански езера. Някаква далечна, неясна мисъл пробягна в ума на великия войвода и той спря разсеян поглед върху разголеното бледо лице на по-стария си щурей, ала не можа да задържи тая своя мисъл и в съзнанието му остана само една сянка на колебливо подозрение, която също бързо изчезна.

В трапезарията влезе челникът на вътрешната крепост и се спря изпънат до вратата. Никой не му обърна внимание и той каза високо:

— Светли войводо… току-що пристигна вестител от Преспа.

Самуил Мокри бързо пристъпи към него:

— Къде е той? Въведи го веднага.

Челникът като че ли не го чу за вестителя и продължи с позатихнал глас:

— Снощи са убили болярина Янкул Побит.

Самуил трепна изненадан:

— Кой го убил?

— Никой не знае. Ударен е с нож в гърба. На улицата.

— Ограбили ли са го?

— Не. Нищо не са взели от него.

— Защо не ми казахте досега?

— Ти беше на трапезата, велики войводо, а за такъв човек…

Самуил спря с ръка излишните думи на челника и каза:

— Въведи вестителя.

Челникът излезе и се върна с вестителя. Великият войвода попита:

— Какви вести ми носиш? Да влезем някъде, ако е нужно да сме сами.

Вестителят мълчаливо му подаде свитък. Самуил се приближи до един прозорец и разгъна свитъка с бързите си сухи пръсти. Там бяха написани следните няколко реда: „Получи се известие от Цариград, че Варда Фока и Евстатий Малеин са започнали бунт против императора Василия. Недоволството против Василия се надигало все по-голямо и голям смут бил в Цариград. Написа дияк Шиндил.“ Великият войвода прочете още един път тия няколко реда. Мнозина се взираха от по-близу или от по-далеч в лицето му и шумът в трапезарията затихваше. Самуил нави отново свитъка, мушна го в широкия си колан и нищо не каза. Като се обърна пак към гостите си, всички видяха, че лицето му бе леко побледняло, но сякаш беше озарено от някаква светлина. Не сваляха от него погледи и двамата Хрисилиевци. Самуил мина между гостите и като се поспираше тук и там, поведе след себе си войводите Ивац, Димитра Полемарх и Симеона Илица с едни и същи думи:

— Да идем за малко в моята стая…

Добромира Постоя не повика.

Стаята на Самуила беше малка и бедно наредена — виждаха се там няколко дървени стола, тясно легло в единия ъгъл, насреща зееше огнище. Никой не беше влизал тук скоро, леглото отдавна не беше покътвано, плътно затворен беше и единственият прозорец с прашни, цветни стъкла. Четиримата мъже насядаха, шумът от тежките им стъпки по каменния под затихна. Самуил Мокри спря редом върху всекиго от другарите си напрегнат поглед, все същата светлина озаряваше лицето му. Той не бързаше да им съобщи радостната вест, за да бъде радостта им по-голяма. После дръпна свитъка от колана си и мълчаливо го подаде на Илица, който беше най-младият между четиримата: