Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

От известно време Самуил искаше да внуши на царя да се премести в Охрид. Те бяха дошли сега пак по внушение и по желание на Самуила. Охрид беше най-големият град, най-силната крепост в тая част на царството, пък и в цялата западна половина на България. И беше най-хубавият български град на брега на Бялото езеро. Беше и на големия път от Драч до Солун и Цариград, който път идеше през морето чак от Рим. Охрид беше и най-милият град на Самуила, тук беше и неговият роден край. Като яздеха сега по охридските улици, той отправяше към царя все похвални думи за любимия град, за да спечели сърцето му и да изрази още един път своето голямо желание.

— Ето — сочеше той с ръка, седнал бодро на коня — виж, твое царство, каква широка стъгда, колко много улици излизат от нея. Виж и колко много народ, както в Преслав… И църквите са много, кажи го, на всяка улица по една и по две… И технитари има всякакви, и купци много…

Те се изкачиха по стръмната улица към вътрешната крепост, излязоха на широката поляна, където беше някогашната школа на отца Климента, а насреща се издигаха стените и кулите на вътрешния град. Наляво се виждаше огромното огледало на езерото, както и планините, които го ограждаха. Самуил поспря коня, поспря и царят своя кон, спря се зад тях и цялата им дружина. Тоя път великият войвода нищо не продума — остави да говори красивият простор наоколо, споменът за приснопаметния учител, високите назъбени стени и кули. Не Самуил, а цар Роман заговори тоя път.

— Хубаво — въздъхна той и продължи с тъничкия си, издрезгавял глас: — Истинско божие чудо. Езерото… като Мраморното море и Златния рог при Цариград…

— Те не са наши… Цариград и… — не се въздържа Самуил Мокри и добави: — А всичко това тук е наше. Един царски дворец тук би се издигнал величествено над цялата тази околност. Ще разчистим широко място за един дворец, ще разширим и крепостната стена.

Царят се усмихна угодливо:

— Аз видях какво си направил в Преспа. Строител добър си ти, велики войводо.

— Хубаво място е и Воден, и най-красно — продължаваше мисълта си Самуил, — но тоя град е истинска царска престолнина.

— А Преслав? — чу се глас зад тях.

Самуил бързо се извърна и разсеяно обхвана с поглед цялата дружина — не искаше да знае кой спомена това нме, но каза рязко:

— Охрид е не по-малко достоен град да бъде престолнина. Оттук започна спасението на царството ни…

Всички се умълчаха. Не продума нищо и царят. Вече всички знаеха, че един ден столица на България ще стане Охрид. Самуил Мокри се изказа докрай и нямаше да върне думата си. Мълчанието на царя се прие като негово одобрение, но и никога досега цар Роман не беше излязъл с нищо срещу волята на великия войвода.

Сега Самуил Мокри беше съвсем близу до вратите на своя дом и посочи с ръка широко разтворената порта на вътрешната крепост:

— Чакат ни там, твое царство…

Конниците начело с Царя и великия войвода минаха край главното областно управление и изпълниха двора на Самуиловата къща. Самуил Мокри въведе гостите си в трапезарията, която беше и най-голяма стая за гости в тоя дом, и прати да съобщят на жена му, както беше редно, щом Агата беше все още негова законна жена и стопанка на къщата. Тя се показа неочаквано бързо, придружена от децата си, от братята си и от главния слуга, който застана чинно до вратата. Всички бяха облечени празнично, Агата Самуилова и четирите й дъщери, дори и най-малката, бяха сложили на главите си също широки златни обръчи, както подобаваше на велики болярки. Агата се приближи тържествено, следвана от децата и братята си, поклони се дълбоко пред царя, доколкото беше възможно поради тлъстината на тялото й, поклониха се и другите в същото време, а тя, като се изправи отново, каза със същата тържественост на родния си ромейски език:

— Добре дошъл в тоя дом, твое царство.

Цар Роман беше смутен и учуден от това приветствие на ромейски и тъкмо в дома на Самуила Мокри. Той побърза да отвърне по същия начин — понечи най-напред да приподигне с две ръце дълбоко поклонилата се домакиня, която беше всъщност и най-знатната дама в България; когато тя се изправи и без негова помощ, царят каза също като нея на ромейски език:

— Аз съм премного благодарен, високопочтена госпожо, за твоето милостиво гостоприемство.

Самуил беше много повече изненадан и учуден от тая неочаквана церемония. Жена му цяла се бе променила. Личеше нейната напрегнатост и възбудата й; тя наистина тържествуваше — неин гост беше сам царят. Агата премести приветлив, ласкав поглед и върху мъжа си. Беше му благодарна за тая радост да доведе той царя в дома й. Самуил и сега виждаше, че това й беше нужно, такъв живот й беше нужен, сред разкош и големство. Оттам бе започнала някога тяхната отчужденост. Сега тя, с тоя свой ласкав поглед, като че ли искаше да се върне при него, но той я виждаше далеко и още по-далеко от себе си. Дошли са братята й… Нека. Той позадържа погледа си върху по-младия, когото бе виждал някога като дете, но веднага го позна поради голямата му прилика с Агата. Двамата братя се приближиха към него, пристъпи и той да ги поздрави в дома си. Отблъсна го и тоя път угодливостта на по-стария, отблъсна го и студената надменност на по-младия. Той бързо ги остави и се приближи към децата си, които го гледаха отдалеко все още със страх, но сега и с възхищение; само пълните, розови устни на Мирослава се бяха поприсвили присмехулно. Агата навреме се бе разпоредила и за трапезата. Тя покани царя и сама седна от лявата му страна. От другата страна на царя седна Самуил. Прочете се молитва и царят пръв посегна да се храни. Сред сдържания шум на трапезата чуваха се само тихите, бързи стъпки на слугите, които шетаха наоколо. Чу се изеднаж гласът на Самуила: