Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

— Прочети да чуем.

Когато известието за бунта във Византия бе прочетено, Самуил рече:

— Ще пратя люде да видят още по-добре какво става там. Недоволства и бунтове срещу Василия винаги, е имало, ето и сега. Може пак да е дошло време да поработим за себе си. Няма почивка за нас, Ивац, братко мой.

Ивац мълчаливо поклати кръглата си глава, която изглеждаше още по-едра поради дребното му сухо тяло с тесни, отпуснати рамена. Но той имаше остър поглед, изпод гъсти черни вежди, пълен със светлина, с мисъл, и колкото да беше скъп на думи, Самуил искаше да чуе най-напред неговата дума. Ивац даде знак, показа що мисли: Да. Няма време за почивка. Вместо него заговори Полемарх, без да го канят; той беше изкусен във всяко нещо, сладкодумен и никога не пропущаше случай да покаже и острия си ум, и сладкодумието си. Имаше той и приятен глас, та всеки обичаше да го чуе. Заслушаха се в гласа му и сега тия трима мъже:

— Да поработим за себе си, светли войводо… Но къде да поработим? Вътре ли в нашето царство, или навън, срещу ромеите. Вие знаете, има много нещо да се върши и вътре в царството ни, докато Василий потушава бунтове и настане спокойно време за нас. Злото още тлее в нашето царство, колкото и да е омаломощено. Мисля си аз: кой ли е убил Янкула Побит?

Самуил Мокри махна нетърпеливо с ръка:

— Кой казва, че като се работи за царство, да се работи само на едно място! Но ние не ще имаме никога спокойно време да работим вътре в царството, докато ни дебне и застрашава отвън смъртна опасност. Ромеите са и пред нас, и зад гърба ни. Солун е вражи стан току пред вратите на царството ни. Зад нас е Драч — ромейска бойница в гърба ни.

Великият войвода млъкна, сякаш и сам заслушан в думите си; пъстрите му очи горяха втренчени някъде и неподвижни. Чу се пак приятният глас на Димитрия Полемар:

— Ти не споменаваш Цариград, светли войводо…

Самуил Мокри продължи все същата своя мисъл:

— Ще израсне могъщ и народът ни, който ще създаде царството си. Така ще излекува той всичките си язви. Като работим за могъществото на царството ни, ще работим добре навсякъде, дето е нужно. Ще расте и нашата мощ с неговата. И моята, и твоята, Полемархий, и на последния свинар. Така виждам аз целия наш живот.

Ние ще растем с победите си, както се принизихме до мине. Още преди да скочи великият войвода от коня, спуснаха се неколцина да хванат юздата, но там бяха вече и войниците му. Самуил се изкачи по високата каменна стълба, следван от челника, и нямаше защо да пита къде беше мъртвото тяло: плач и задавени стенания идеха откъм вътрешността на къщата, чуваха се ясно, колкото и да бяха тихи. Те доведоха Самуила пред неподвижното тяло на Янкул Побит. Когато великият войвода влезе в стаята, плачът и стенанията съвсем затихнаха. Янкул Побит лежеше на нисък одър, облечен в тежко болярско рухо, и само лицето му беше побеляло, изпито до костите чак — през раната бе изтекла всичката му кръв. Край стените наоколо бяха насядали жени и щом влезе великият войвода, всички се изправиха, макар и някои неохотно — види се, близки роднини на мъртвия. Понечиха да станат с уплашени очи и трите тъжачки, които бяха доведени, за да разказват през плач и вопли за живота и добрите дела на болярина. Те бяха най-изкусните тъжачки в Охрид, изреждаха цели песни и скръбта им изглеждаше истинска, макар с това да изкарваха прехраната си. Не се помръдна от мястото си само съпругата на убития. Самуил я виждаше за пръв път. Тя седеше неподвижна на ниско столче до главата на мъжа си; беше дребна жена, цяла загубена в диплите на болярското рухо, лицето й беше засенчено от тъмномораво покривало, което падаше и върху присвитите й рамена. Самуил се поклони мълком към нея, сетне посегна и взе от ръката на челника голяма восъчна свещ, запали я от друга една свещ и я залепи на определено място над главата на умрелия. Прекръсти се той и се поклони дълбоко пред мъртвото тяло, прекръсти се още еднаж и още еднаж. Трите тъжачки отново подеха своите прощални песни и стенания сякаш заради него, който бе дошъл да се прости с умрелия. Самуил пак се поклони към вдовицата и излезе от стаята.

В мрачния ходник вън го посрещна стар слуга и тихо каза, като посочи една врата насреща:

— Тук, болярино, тук са близките…

Самуил влезе и първият, когото видя в стаята, беше Михаил Кукул. Тук имаше и други люде, може би до петнайсет души. Великият войвода мълчаливо ги разгледа един след друг. Те бяха все боляри — и такива като Михаил Кукул, които бяха отказали да следват Самуила и открито бяха показали омраза против него, но имаше и такива, които го следваха и се наричаха негови приятели. Някакъв общ разговор бе прекъснал с влизането си Мокри — такава тишина тежеше в стаята. И много лица побледняха, когато влезе той. Виждаше Самуил, както и други път бе виждал, зъл огън все още тлееше скрит под сива пепел. Великият войвода прочете една и съща мисъл в очите на всички тия мъже, макар някои да го гледаха угодливо, покорно, с голям страх и дори с разкаяние. На същата мисъл искаше да отговори Самуил Мокри и се обърна към Михаила Кукул с тия думи: