Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

— Янкул Побит беше лют мой враг, но тсй не беше враг на царството. Бог да упокои душата му. Ние ще се срещнем с него горе, пред лицето на небесния съдия, когато дойде и моят час.

Очите на Кукул горяха от омраза и безсилна ярост, но той не се реши да отговори на тия думи. Не издържа и с погледа си срещу погледа на Самуила. Намаляла бе силата на Михаил Кукул, откакто взе той ромейски пари.

Самуил искаше да узнае нещо повече около убийството на Побит. И след като отблъсна с тия свои думи всяко подозрение срещу себе си, той попита:

— Как е станало, убийството? Ограбен ли е мъртвият?

Отговориха едновременно няколко гласа:

— Не… Нищо не е взето от него… Ударен е в гърба с нож.

— Знае ли се къде е ходил тая нощ?

— Нищо не се знае. Никому не е казвал… — промърмори някой.

Освен Михаил Кукул никой друг не знаеше къде бе ходил мъртвият през нея нощ, но Кукул скри дори и погледа си. В стаята настъпи тишина. Самуил нищо повече не попита и не очакваше вече никакъв отговор от тия люде. Той пак ги изгледа един по един, сякаш да ги запомни, спря по-продължителен поглед само върху Кукул и си мислеше: „Врагове и съмнителни приятели. Змията само се е скрила в дупката си, главата на змията още не е смазана…“ Той излезе от стаята.

Детето се роди малко преди да се раздени. Биляна заспа рано тая нощ в стаята си и спа спокойно докъм полунощ. Събуди я още първата болка, при все че дойде бързо и премина леко през утробата й. През последните дни младата жена беше все в очакване, та дори в съня си усети още първия знак. И пак първата й мисъл беше не за детето, което вече идваше, а за Самуила. Къде ли е той сега и ще се върне ли тъкмо днес, как ли ще я завари? От някое време лека тъга попритисваше сърцето й като студена, грапава длан. Струваше й се, че Самуил я избягваше, все се бавеше някъде, не бързаше да се върне при нея. Тя не издаваше с нищо тревогата и страха си, не искаше да си признае, да приеме дори и тая тъга, която напоследък измъчваше сърцето й. Тя си мислеше, че е по-добре Самуил да е по-далеч от нея тия дни, да не я вижда така погрозняла — с увиснал корем, виждаше и погрознялото си лице в металическото огледало, което й бе донесъл той отнякъде. Ала в същото време Биляна искаше той да е по-близу до нея, боеше се да стои сама със сляпата си леля сега, когато й предстоеше да роди първото си дете. Той сега не беше на война, а по цели дни и недели дори не идваше да я види. Когато биваше при нея, държеше се някак по-настрана, избягваше да я погледне. Не беше й казал ни една груба дума, беше както винаги и повече от всеки път загрижен за нея, но тя усещаше, че някаква сила го теглеше все по-далеч от нея. Беше й тъжно, ала Биляна с нищо не издаваше скритата си болка.

Не се мярваше насам напоследък и отец Емилиян, но младата жена сякаш го бе забравила. Той и преди рядко идваше сам при двете жени, сега пък и съвсем изчезна.

Биляна всичко си бе приготвила за раждането. Научи я сляпата й леля какво беше нужно за такъв случай. Самуил бе й казвал нееднаж да доведе на острова някоя опитна жена, но Биляна отказваше. Тя не искаше да знаят повече люде за предстоящото раждане и я залъгваше някаква мисъл да го скрие от другите, да скрие после и детето от чужди погледи. Знаеше, че не ще бъде така, че не може и да бъде така, но го искаше и гледаше поне засега да отстрани от себе си всеки чужд човек. Приготви чисти дрехи за детето и за себе си, приготви й едно остро ножче, а със сляпата леля, след като бяха плели толкова дълго рьбарски мрежи, сплетоха и една детска люлка от върбови клонки. Биляна грижливо ги обели, за да бъдат по-чисти, сложи ги да киснат във вода, за да се плетат по-добре. Опита се тя и да поукраси детските дрешки, също и люлката, доколкото умееше и както я караше непрестанната радост за детето, която туптеше в гърдите заедно със сърцето й. Но най-много се грижеше тя дрешките да бъдат меки и топли.

Като зачестиха болките, в нея изчезна всичко друго, забрави тя дори и Самуила. Болките обладаха, изпълниха цялото й тяло. Тя ги следеше вътре в себе си, пресрещаше ги, като да бяха живи, стискаше очи и зъби, докато преминаха през нея, и после поемаше дъх, събираше сили за следващия пристъп. Тя не мислеше сега за Самуила, не мислеше за нищо, освен за тия редовно и все по-често повтарящи се болки, които като някаква оживяла сила в нея отделяха детето от тялото й, тласкаха го навън. И все пак, струваше й се, че трябваше да се държи сега пред някого именно така — да не стене, да не вика, да посреща болките храбро и да не повреди някак детето, когато дойде. Не можеше да спре само обилната вода, която течеше от всяка пора на кожата й, мокреше косата й, лицето. И тоя трепет на сърцето, когато болките отново се връщаха…