Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

— Радомире! Къде е твоят братовчед?

По лицето на Агата изби гъста червенина, непохватните й ръце с лъснати от мазнина нокти започнаха леко да треперят. Тя бе забранила тоя път на Ивана-Владислав да седне на трапезата заедно с царя и може би повече от угодничество към мъжа си. Забелязал смущението й, Самуил се извърна към един от слугите и личеше недоволството му:

— Кажи на племенника ми да дойде да се храни с нас.

Щом се показа Иван-Владислав на вратата, Самуил продължи:

— Поклони се на царя и на всички тия почтени наши гости и седни да се храниш.

Момчето се поклони към трапезата, после мина и застана точно срещу царя, поклони се още еднаж, поклони се вдясно и вляво. Обедът, едва що бе започнал и всички следяха движенията на Ароновия син. Той не се смути от чуждите погледи, отиде и седна спокойно, чинно на края на трапезата, дето беше обикновеното му място. Цар Роман се приведе към Агата и попита недосетливо:

— Кое е това момче?

Агата обърна смутен, уплашен поглед към мъжа си, а той изрече ясно и дори някак строго, сякаш се караше на жена си за неуместното й смущение, на царя също за неговото незнание:

— Това е Иван-Владислав, син на нещастния ми брат Арон.

С тия свои думи Самуил Мокри извеждаше пред лицето на царя племенника си, който бе спасен по милост от една смъртна присъда, изпълнена над цялото му семейство. Но Самуил не спря и дотук. Той продължи:

— Синът на моя брат има право да седи на тая трапеза, както и всяко мое дете. Моят бащин имот е и негов.

Царят поклати глава и продума разсеяно:

— Да, да…

Самуил живо дигна чашата си, насочи я към царя, после към другите си гости от двете страни на трапезата:

— Наздраве, царство ти, наздраве…

Предизвикан от жена си, той бе показал справедливост, но и голямо снизхождение към племенника. И бе дошло облекчение в сърцето му — там, дето беше все още нестихналата болка за злочестия недостоен брат, Иван-Владислав, невръстният още син Аронов, едва сега получи пълна милост. Лека, едвам видима руменина обагри бледите му бузи и с нищо друго не показа той своите мисли в тоя час.

Отдавна бе сложена вече последната гозба, сложени бяха и овощия, което беше знак за края на обеда. Време беше жените да напуснат трапезата, но те не биваше да стават преди царя или без негово позволение. Агата не бързаше — царското съседство й беше приятно. И гостите се бяха развеселили повече — виното и медовината бяха в изобилие. По цялата трапеза се чуваха разговори и смях. Най-често се чуваше гласът на войводата Добромир Постой, който повече от всички други обичаше да топи русите си мустаки в пълната чаша. И се чувствуваше по-свободен в тоя дом — женен беше за племенница на Самуилд Мокри, дъщеря на негова братовчедка. Добромир Постой беше шегобиец, разсмиваше цялата трапеза и сам се смееше повече от всички. Но беше и човек лукав и пресметлив, искаше остроумията му да се чуват по-далеко, да ги чуват и царят, и Самуил, и Агата, следеше ги с крадливи погледи дали се смееха на шегите му. Той искаше да им харесва.

Цар Роман отдавна бе престанал да яде и пие. Той лесно се насищаше, а когато се случеше да изяде два залъка повече, храната се застояваше в слабия му стомах. Не обичаше той и да пие, но сега, на трапезата на великия войвода, яде повече и пи повече, за да угоди на домакините; пресили се, камък тежеше под лъжичката му, гадеше му се. Самуил забеляза пребледнялото лице на царя, влагата, която бе избила по челото му:

— Да си полегнеш малко, царство ти, да си починеш…

— Да — отговори цар Роман с отпаднал глас. — Да бях полегнал малко…

— Веднага ще те заведа, царство ти — рече Самуил и почака пръв царят да стане, както беше според чинопочитанието.

Цар Роман се изправи. Поклони се леко вдясно и вляво с бледа, болезнена усмивка. Станаха и всички други, поклониха се на царя, иззвънтя катурната чаша.

Самуил Мокри изпроводи царя и пак се върна на трапезата.

Тук сега беше по-шумно, повечето от сътрапезниците стояха прави и бяха се разделили на групи. Самуил пристъпи към най-младите, обхвана през кръста две от щерките си. Личеше доброто му разположение.

— Весели ви виждам — рече той и потърси с поглед, другите си деца. — Радвам се и аз с вас… Радомире, яздиш ли всеки ден?

— Той нищо друго не прави. Цял мирише на кон и на кучета — побърза да отговори Мирослава, третата от Самуиловите щерки, която беше най-дръзка и с лукав блясък в черните си очи.

Гаврил-Радомир цял пламна, но не можа да намери думи за отговор.