Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

— Аз говоря от името на богоизбрания наш василевс. Някои тук знаят това и ще бъдат свидетели пред тия, които не знаят.

Той млъкна за миг и тогава един от насядалите се обади:

— Тук има люде, които не разбират ромейски. Нека…

Николай Хрисилий взе думата от устата му:

— Нека тия, които разбират и ромейски, и български, разяснят всичко нужно на тия, които не разбират. — И продължи: — Ние и няма да говорим много. Не са нужни много думи. Тук с нас са седнали първенци от българския народ и ние идем да им протегнем ръка за общо дело. Нас ни праща ромейското царство и неговият василевс, те пък са достойни застъпници на своя народ: Ние имаме един общ враг и това е, което ни свързва здраво. Борбата срещу тоя общ враг е наше общо дело. Всичко е ясно и какво има да се говори повече? По-разумно е да се говори за самата борба. Нека българите кажат докъде са стигнали, ще кажем и ние своята дума.

Между насядалите в стаята се зачу шепот и дори по-ясен говор: някои от тия, които знаеха ромейски, превеждаха думите на ромееца на тия, които не знаеха тоя език. Николай Хрисилий почака един миг и пак продължи, за насърчение:

— Заповядано ми е да кажа от името на нашия господар василевса, че той е готов да се притече на помощ на всички, които се борят срещу Самуила Мокри, а знае се, че мощта на василевса е безгранична. Но негово свето царство василевсът ще помогне само на тия, които ще заслужат неговата помощ, за да не остане тя безплодна и напразна. Той иска да знае има ли някои тук, в България, които да се борят срещу насилника Мокри и как се борят те, за да знае и кому как да помогне. Говорете впрочем вие, които ще говорите от името на България.

Той седна и прибра краищата на връхната си дреха, рязък и надменен, какъвто беше по природа. Отново се чу шепот и говор сред насядалите наоколо. Изправи се между тях боляринът Михаил Кукул, който беше пълководец по чин, но не беше получил полк ни от Самуила Мокри, ни от цар Романа по-късно, понеже беше противник на Самуила още от самото начало, а сега беше още по-голям негов враг. Той беше лют и припрян мъж, такъв беше и говорът му и всяка негова дума, още повече сега, като се изправи да говори против великия войвода:

— Наш общ враг… Няма по-голям враг за нашия народ от Мокрия, проклето и триклето да бъде името му. Не искам и да го споменавам. Нужно е само да излезе някой и да събере всички, които са против него, а те са много. Ако искате да знаете, всички боляри са против Мокрия. Малцина тръгнаха по своя воля с него, но мнозина му се подчиниха, макар в сърцето си… Та и сам царят свива опашка пред него, пък и какъв цар е той! Уплаши Мокрия всички, но да има кой да му се опре, всички ще се обърнат против него. Тук в Охрид сега само си шушукаме, боим се, един от друг се боим, макар да сме мнозина. Добре казахте за василевса… това е нужно, да се покаже отнякъде някаква сила. Нека ни изпрати василевсът десет хиляди войници и всички ще се дигнем. Сега никой не смее. Така е у нас тук, нека го знае и василевсът.

Зачуха се гласове:

— Така е… Никой не смее. Мокрия всичко завладя. Нека изпрати войска василевсът и…

Изправи се с целия си ръст боляринът Янкул Побит. Той не беше се променил много през последните близу двайсет години, само лицето му бе повехнало и се бе нашарило с бръчки и червени петна — кръвта се застояваше, види се, в тялото му, русите му, прави коси бяха избелели. Той беше вече към шейсетгодишен човек, но стоеше все така изправен с широките си рамена и дългия мускулест врат.

— Моето място не е тук, при вас — рече той със силния си глас, който сега бе издрезгавял може би поради възрастта му, а може би и от голямо вълнение.

Боляринът продължи:

— Аз никога не съм прекланял глава пред Самуила Мокри. Той привлече и подчини всички, аз не му се подчиних. И няма да му се подчиня, каквото и да прави с мене. Но аз няма да повикам срещу него чужда войска и няма да служа на чужд цар.

Янкул Побит огледа насядалите със сините си очи, които гледаха строго и тъжно:

— Трябва всеки от нас да знае, че чуждият цар няма да прати войската си за наше добро. Аз си отивам.

Той понечи да си излезе, но срещу него скочи Михаил Кукул:

— Аз те доведох тук, болярино Янкул Побит, и не очаквах да ме посрамиш пред тия люде, които сам ромейският василевс праща при нас за наше добро и спасение. Ти говориш с думи на Мокрия и на един ум си с него, пък казваш, че си негов най-голям враг.

— Ти ме доведе тук с други думи, но аз не искам да стоя, дето не ми е мястото.