Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Децата се умълчаха. По-големите знаеха вече много нещо за живота на баща си на самотния остров.

Когато след обед Агата и братята й останаха пак сами в трапезарията, по-старият каза:

— Ти, сестро, сама се погубваш. Ти дори и пред децата си приемаш, търпиш и узаконяваш развратния, живот на баща им.

С това двамата Хрисилиевци отново започваха своя пристъп срещу упоритото безволие на сестра си. Така през целия този ден. Привечер, малко преди да се стъмни, те и двамата пожелаха да излязат, да поразгледат града.

— Вземете някого да ви води — каза Агата, доволна, че я оставяха на спокойствие за някое време.

— Не е нужно — отвърна рязко Теодор Хрисилий негли уплашен да не би някой да тръгне с тях. — Аз познавам Охрид. Ти само разпореди да ни пуснат в крепостта, когато и да се върнем през нсщта. Може и да закъснеем, аз имам дебри приятели в тоя град.

Те, двамата, братя, бяха все заети с някаква важна мисъл и не пропущаха нито миг. Заловиха се с работата си още веднага щом влязоха в дома на Самуила Мокри, не спряха през целия този ден и сега пак забързаха за някъде. Когато излязоха в предния двор на войводския дом, към тях мълчаливо се присъединиха двама от слугите им. Четиримата мъже се спогледаха и тръгнаха двама по двама, като слугите спазваха почтително разстояние след господарите си. Така минаха те край сградата на главното управление и излязоха от вътрешната крепост. Теодор Хрисилий бързо се огледа и ката видя, че нямаше наблизу чужд човек, каза все пак тихо през зъби на брата си:

— Сестра ни е като жив труп.

— Ще я съживим — отговори по-младият не много предпазливо.

— По-тихо. Може и камъните да имат уши в тая проклета земя. Но мене все ми е в ума синът на убития злодей. Племенникът. Нищо ли не забелязваш в него? Изглежда, че има мозък в главата му. И, мисля, не ще да е пълно с благодарност сърцето му към чичото, който е убил родната му майка, баща му, братята и сестрите му. Мисля си, не ще е без полза да се поработи с него. Да се поизпита. Да се почовърка и раната му. Да се отворят очите му, ако стане нужда. И да го спечелим за нас.

— Опитай се. Нели знаеш да пипаш неусетно. И нели затова сме дошли: да издирим всички… добри приятели на Мокрия.

Те слязоха по стръмната улица по посока към главната стъгда. Поразходиха се там, погледаха едно и друго, по разните продавачници и работилници. Като любопитни странници, които използуват последния час на гаснещия ден, за да наситят любопитството си в чуждия град. Ала тия четирима мъже се бавеха повече, отколкото беше нужно. Очакваха да се стъмни добре. И когато гъста тъмнина обгърна целия град — светлееха само прозорци тук и там или някоя врата, която се отваря и пак се затваря, или някой бързо ще премине по-запустялата улица със запалена, димяща борина, четиримата чужденци свиха по една странична уличка. Сега бе излязъл напред единият от слугите, а другите следваха отблизу сянката му, която едвам се забелязваше в тъмнината. Те и четиримата тропотеха с обущата си по едрата каменна настилка, спъваха се, хлътваха в невидими дупки, колкото и да вървяха предпазливо. Свиха, по друга, още по-тясна, по-тъмна уличка, но слугата, който водеше, скоро се спря, спряха се и другите до него. Той почука тихо на една вратичка три пъти, после още два пъти. Не бързаха да им отворят. Слугата почука още един път по същия начин. Вратичката скръцна и се открехна, сетне се отвори още по-широко. Всичко това повече се усещаше, отколкото се виждаше. Четиримата мъже влязоха един след друг в отворената вратичка, която бързо се затвори след тях, чу се как тропна подпиралка. От сянката на високата стена, в която беше вратичката, излезе някакъв човек.

— Ти как отваряш, без да попиташ? — прошепна слугата на български.

— Хе — отвърна посрещачът. — Видях ви аз в тъмното. Ето, отгоре. Нели ви чакам. И по чукането познах.

— Всички ли са тук? — попита пак слугата.

— Всички.

Наоколо, изглежда, беше някакво дворче или градинка, близу насреща се очертаваше едвам доловимо по нощното небе покривът на някаква невисока сграда.

Пазачът на вратичката поведе четиримата мъже нататък и те се озоваха в слабо осветено преддверие, сетне всички влязоха в една широка стая, осветена от няколко светилника. В стаята седяха други седмина мъже. Пазачът каза:

— Вън всичко е спокойно. Стражите са по местата си.

Той прихвана меча, с който беше препасан, и пак излезе от стаята, като дръпна вратата след себе си. Някои от насядалите се поразмърдаха да сторят място на новодошлите, те насядаха и четиримата — и слугите с господарите, защото всъщност не бяха слуги, а ромейски воински началници, които се бяха преправили като слуги на двамата Хрисилиевци. Николай Хрисилий, който беше техен още по-голям началник и пълномощник на самия ромейски император, кимна на двама между предишните седмина мъже, види се, ги познаваше от преди. Те двамата също му кимнаха — бавно, с напрегнати погледи, защото кимването им беше не поздрав, а някакъв отговор. Тогава Николай Хрисилий се изправи, огледа всички насядали и каза: