Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Когато най-сетне детето дойде, стори й се, че всичко бе минало много бързо. Тя се зае ловко, похватно за всичко, което беше нужно, след като усети между нозете си малкото живо тяло. После чу гласа на леля си, огледа се, видя стаята и светилника, който светеше ярко наблизу. Да, всичко се бе свършило. Тя се приведе към детето, което плачеше с разтворена беззъба устица. Момче! А Самуил беше все там, във всяка нейна мисъл, както винаги. Биляна не спомена името му, ала тъкмо към него бе отправила тая своя мисъл и дума: момче. Усмивка озари бледото й, влажно лице. Сляпата жена подвикна иззад вратата:

— Чувам гласа му, чувам… Дойде ли вече… Ами отвори ми, Биляно, що си залостила вратата!

— Почакай малко.

— Момче ли е, а? Така ми се чува…

— Момче.

— О, о, как ще се радва войникът, баща му!

Биляна бе затворила вратата на стаята си с дървената заключалка още щом почнаха родилните болки — да не влиза никой, да бъде сама и най-вече да не би да влезе Самуил, да я види…

Когато отвори на леля си, детето беше вече повито.

— Не мога да го видя, щерко — каза сляпата с тъга. — А ти сега легни, аз ще ти дам, каквото ти е нужно. Все мога.

— Добре, тетко. Но върви и ти да поспиш, рано е още, тъмно. Мене нищо не ми е нужно.

Старата жена излезе. Биляна се огледа да не би да е забравила нещо, което трябваше да свърши, сетне пристъпи с отмалели нозе и легна на леглото близу до люлката, притегли върху себе си вълнената покривка. Новороденото бе притихнало в пелените си, бързо притихна и нейното тяло и душата й в приятно облекчение, в безболезнена умора. Така олеква и свободно отскача във въздуха клончето, от което се откъсва зрелият плод. Биляна забеляза, че в треперливата светлина на светилника започнаха да се открояват все по-ясно прозорците на стаята й. Съмваше се, а днес може би ще дойде Самуил… Но като си помисли сега за Самуила, тя забеляза, че мисълта й като че ли беше раздвоена. Един лъч от мисълта й за любимия се отделяше и се насочваше към детето в люлката. То беше пак една и съща мисъл, но беше раздвоена. Тя не искаше да бъде така, детето още нямаше определен образ в съзнанието й, но ето във всяка нейна мисъл за Самуила беше и то, новороденото. Тя си мислеше как ще влезе той в стаята, как ще погледне люлката, нея. Притихналото й сърце пак затуптя по-бързо, препълнено с радостна тревога, с неясен страх и неясни надежди. Не беше се зарадвал той много, когато на времето му призна, че е бременна, а как ще приеме сега детето? Тя искаше той да се зарадва. Детето се бе откъснало от самото й сърце, то беше нейно, то беше тяхно. Биляна лежа дълго, после стана да угаси светилника. Слънцето надничаше вече в прозорците й. Вън някъде пред къщата се чу гласът на отец Емилиян — тих, но напрегнат, дори тревожен:

— Какво става у вас? Виждам прозорците светят цяла нощ…

— Роди ни се момче — чу се и гласът на сляпата.

Настана мълчание, сетне заговори пак отецът:

— Трябва да го кръстим още тия дни.

— Те си знаят: майка му… баща му.

— Баща му… кога ли ще дойде той? С новороденото е грехът и само кръщението ще го очисти.

Сляпата жена нищо не отговори. Не се чу повече и гласът на монаха.

Самуил Мокри се отдели от дружината на царя, която продължи за Обител, а той зави по пътя за Преспа, следван само от Радоя. Докато бяха в Охрид заедно с царя, Радой нямаше възможност да се изприкаже — Самуил беше все далеко от него; сега едва дочака да се отдалечат малко от царската дружина, сбута коня си да бъде по-близу, и започна. Нетърпението му беше голямо, но слугата и сега не можеше да надвие тежината на езика си. Самуил едва го дочуваше, едва долавяше по някоя дума — слугата не беше изучил нищо по-ново в Охрид, повтаряше познати неща, познати намеци против цар Роман, когото не можеше да понася редом с господаря си, а сега се нахвърли и срещу двамата Хрисилиевци.

— Ти, го-господарю, трябва да ги изгониш от Охрид, от къщата си… Не са дошли те за добро и от голяма любов към те-тебе, пък и към сестра си, господарката.

Самуил бе свикнал да чува гласа му, когато биваха сами, успокояваше го тоя глас много пъти, внушаваше му някакво чувство на сигурност, на безгрижие.

Към насрещния край на долината, през която яздеха двамата конници, светлееха в далечината водите на голямото Преспанско езеро. Петринската планина оставаше вдясно и все по-назад, докато напред, от двете страни на езерните води, се издигаха, все по-високи нататък, тъмномодри, сини или дори бледосинкави, стръмнините на Баба и, още по-далеко насреща, на Галичица. Пътят скоро излезе от долината и заизвива по източното крайбрежие на Голямото езеро ту по-близу, ту по-далеч от брега, някъде пък и по самия бряг. Отраженията на двамата конници често се появяваха по гладката повърхност на водата край брега и дълго пътуваха заедно с тях. Гористи или пък съвсем голи каменисти стръмнини се спущаха и направо в езерото. Пътят лъкатушеше ту между дъбови или букови дънери, ту край сиви или синкави скали, през долища и сипеи. По водата се виждаха рибарски чунове, но повечето от селцата тук се гушеха из диплите на планините, дето людете са намерили педя земица, за да закрепят хижите си. На брега се виждаха само по няколко дълбоко забити кола, о които рибарите връзваха чуновете си след лов. Но имаше тук човешки жилища, които стърчаха на дебели колове в самата вода. Дето е храната на човека, там някъде наблизу е и хижата му, ала тук не се срещаха много люде и човешки жилища между водата и каменистите стръмнини. Едва по-надолу, където Голямото и Малкото езеро вече се разделяха, се бяха струпали по-наблизу селца и най-голямото мужду тях — Герман.