Димитър Талев - Погибел

На вратата внезапно се почука и царят се зарадва, че някой ей сега ще пръсне невеселите му мисли. И се зарадва още повече, като видя да влиза в стаята му Мирослава с лице сияещо от здраве и доволство, сега озарено и от една мила, тойла усмивка. Нима бе забравила тя вече гроба на майка си? Такъв лекомислен, щастлив нрав имаше тя, себелюбката, и нека, щом така й беше по-добре!

Младата жена присви нозе и се поклони пред баща си, макар и не с такава лекота и прелест, както някога — долавяше се усилието на закръгленото й, натежало тяло. Царят пристъпи, приподигна я, сложи я да седне на един удобен стол и сам седна срещу нея. Побърза и да заговори, за да чуе по-скоро радостния отговор, който очакваше с увереност:

— Щастлива ли си, дете мое?

Мирослава дигна черните си вежди, помръдна устни; усмивката й вече бе угаснала и като че ли се колебаеше да заговори, като че ли искаше да скрие нещо, но току дигна очи към баща си и каза:

— Как мога да бъда нещастна, господарю мой и татко, при твоята преголяма доброта към мене, към моя мъж, при твоето царско великодушие и бащинска любов, но… аз не искам нищо да крия от тебе.

Царят я погледна поучуден и тя продължи с наведени очи:

— Аз съм много самотна в Драч, откакто Ашот е във войската… Боя се да живея там сама, пред това открито море и като че ли съм на самия край на света. Зная, че мястото ми е там, щом моят мъж е комит на тоя град и тая област, но…

— Какво ти е нужно, щерко?

Тя дигна към него умолителен поглед, широко разтворени овлажнели очи, сякаш да му покаже цялата си мъка и голямото си желание:

— Позволи, царю, на Ашот да се върне в Драч… Аз не мога да живея там сама, но… но не е и само заради мене: Драч е като отворена врата на царството ни там, на морския бряг, и е нужен добър пазач. И ромеите са много в тоя град, татко — примига бързо тя като от внезапно обзела я уплаха.

— Там е дядо ти Хрисилий… — рече царят, но мислите му бяха насочени другаде.

— Той е вече много стар… — присви устни Мирослава.

Самуил виждаше, че дъщеря му повтаря чужди думи за Драч, може би негови или на мъжа й, оставаше само нейното желание да се върне мъжът й при нея. Не беше, не беше време за такива желания и той рече строго:

— Има кой да се погрижи за вратите на царството, щерко моя. Но сега, когато всички мъже на царството са на крак и срещу врага, не бива моят зет княз Ашот да стои до полата на жена си. — Мирослава понечи да възрази, яо царят подитна ръка: — Не ми говори повече за това.

По спуснатите мигли на младата жена светнаха сълзи. Тя стана, стана също и царят, обхвана я през рамената и я поведе към вратата. Там, до вратата, той й каза тихо, съчувствено:

— Потърпи, нотърпи… Мъжът ти ще се върне един ден при тебе. Ами ако всяка жена дойде да ме моли за мъжа си!…

Мирослава си отиде. Царят долови, че тя повтаряше чужди думи, но не знаеше, че тъкмо Ашот Таронит бе изпратил жена си при него, за да го помоли и убеди да го върне в Драч.

Мирослава Ашотова се върна в голямата стая, където след вечерята се бе събрало цялото царско семейство освен царя. Застояла се бе тук дори и Рипсимия, която иначе винаги бързаше да се прибере в стаите си. При все че се спазваше донякъде приличие след едно толкова скорошно погребение, рядко ще спомене някой покойната царица. С други мисли се бяха събрали всички тия млади люде на едно място тая зимна вечер.

Всеки от тях стоеше на свое определено място и всеки със свое оръжие, според нрава си и силата си. По роднинство те бяха най-близки на царя, но всеки искаше да се подреди веднага след него или поне да запази мястото си, което му се падаше по кръвна близост. Младите люде винаги мислят за смъртта на старите и я очакват.

Иван-Владислав побърза да отпрати жена си Мария, дори я придружи с голямо внимание до вратата на спалнята им и пак се върна в голямата стан. Княгиня Мария беше пак бременна и Владислав не искаше да я виждат в това й положение, още повече редом с Ирина Радомирова и Мирослава Ашотова, които блестяха със своята хубост. Мария беше покорна съпруга и мъжът й лесно се освобождаваше от нея, държеше я все по-настрана, като прикриваше пред чуждите люде своите истински чувства с преголямо внимание към жена си. Щом се върна при младите си роднини, той тръгна между тях със светнали зорки очи. Отдавна не беше ги виждал така събрани, а те всички бяха преди него по късия път до царския престол, също и двамата зетьове на царя. Той, първият, синът на Арона Мокри, по-стария брат, който и по-скоро би се прогласил за цар български, да не беше го изпреварил мечът на палача и убиеца, той, първородният му син, трябваше да бъде последен между тия копелета на узурпатора, та и тоя занесем сърбин, зетският княз, и тоя хитрец Ашот, тоя ромейски арменец!…