Димитър Талев - Погибел

Самуил се прибра в стаите си веднага след вечерята, която бе сложена по-рано тая вечер, още щом се върна царското семейство от погребението на царицата, както беше обичай. Царят отдавна не беше виждал съпругата си, а и смъртта бе сложила върху лицето й своята студена, жълта маска, та му изглеждаше съвсем чужда на смъртния одър. И все пак нели мъртвата беше неговата жена Агата, майката на децата му? Стана му тъжно за нея и за целия неин празен живот. Неговата скръб за умрялата беше малка, той я почувствува като камъче, което се отрони някъде в душата му и падна, но то раздвижи цяло море от неусетно набрала се тъга.

Отдавна бе започнал животът му с Агата — преди близу четиридесет години. И колко много я обичаше той в ония първи дни, с каква душевна и телесна алчност я взе в ръцете си, за да я пренесе в чуна, с който трябваше да преминат по езерото от Охрид до бащината му крепост по стръмнините на Мокра планина! Живо и тойло беше младото й тяло в ръцете му, с каква пламенна жажда искаше да я привърже към себе си, да и въведе в самотнишкия си живот! Тя бе му останала чужда и до последния час, когато я видя на смършия одър. За нея ли жалеше той сега, или това беше останалата в сърцето му горчилка от един несбъднат блян на отминалата младост, студена пепел от една напразно прегоряла страст? Сега, когато мислеше за току-що погребаната си съпруга, Самуил не си спомни нито еднаж за Биляна — толкова бяха те далеч една от друга в мислите му, в спомените му, както бяха били през целия му живот в неговото сърце. Той никога не беше делил нищо между тях двете — нито леглото си, нито душата си. И толкова различни бяха те една от друга сами по себе си…

Той видя около смъртния одър на жена си, край гроба й, цялото си семейство, всичките си деца; не бе дошла само Косара, но тя беше винаги в сърцето му. Мирослава цъфтеше в своята зряла женска хубост дори и край отворения гроб на майка си, напълняла доста като майка й някога на нейната възраст. Руменото й закръглено лице имаше тъжен израз и тя вероятно тъгуваше за покойната, но никой не можеше да повярва на тъгата по лицето й. Самуил никога не би могъл да повярва напълно и на синовната й любов, колкото и да се бе подмилквала около него. Истинска скръб предизвикваха в царя другите две негови дъщери — най-голямата и най-малката, Рипсимия и Денница. Рипсимия беше вече стара мома, изсъхнала съвсем и телесно, и душевно, от лицето й бе изчезнало чистото озарение на девственица и сега по него се жълтееше само злоба. Тежко на всяко човешко сърце, което е останало незасегнато от любов, от пламъка на някоя страст, от каквато и да е човешка радост… Виновен беше за несретата й, за несполуката в живота й най-напред той, родният й баща: не бе мислил достатъчно за нея, не бе й подал ръка, не бе я насочил. Не бе имал достатъчно време за нея; никога не бе дошла сама при него, но никога не бе я потърсил и той, родният й баща, сама-самичка беше тя и сега, това клето негово дете. Тъжно му беше и за Денница, най-малката. Кого би могла да привлече, за да не остане и тя сама сред людете? Кипреше се и се мъдреше — нели е царска дъщеря, и чакаше, види се, да дойде някой да й се поклони. Виновен беше и пред нея, глупавата, трябваше да й помогне. Но това ли беше сега най-важната му работа — да търси мъже за неомъжените си щерки? Ето защо не можеше да намери той време за децата си. А другият, незаконният — невръстният още Давид, когото още не беше успял да види тоя път? И в същия миг Самуил реши да го вземе със себе си, да го вземе във войската. Синовете си той вземаше във войската, също и племенника си, и за тях грижите му бяха по-големи. За тях или пък това беше все същата, най-голямата негова грижа.

Раздвижило се бе в душата му цяло море от горчилка и скръб. Василий беше в пределите на царството със силна войска; с похода си чак до далечния Одрин Самуил не беше сполучил; от людете, които го обкръжаваха и най-отблизу, полъхваше студенина, някакъв лош дъх, в сърцето му се пораждаха мъчителни подозрения; все същият и досега беше образът, който разкриваше пред него и войската му, както я виждаше цяла, с един образ — ето и през време на похода до Одрин: покорен беше войникът му, ала измъчен, недоверчив, озлобен, алчен. По-малко бяха очите, които го гледаха с доверие и преданост, с възторг, с надежда. Много по-малко. Нима нищо не бе сторил той досега за всички тия люде, за народа български, който беше живото царство? Но какво би могъл да стори той сам, ако те не бяха с него, ако не вървяха след него? И те наистина вървяха с него, следваха го неотстъпно, макар да бяха недоверчиви и зли… Не, той беше много тъжен тая зимна вечер, угаснала бе всяка светлинка в душата му, всяка тойлина.