Димитър Талев - Погибел

— Аз не знаех, че моят братовчед е такъв благочестив християнин. Разтъжил се за…

— Ти би трябвало отдавна да знаеш, светли княже — не го изслуша докрай Ирина, — че моят мъж е благочестив, милостив християнин.

Тя му припомняше, че дължеше той живота си на Радомира. Неговата приветлива усмивка изчезна, лицето му остана да се белее сякаш без израз между спуснатата от двете му страни черна, права и лъскава коса. Той мълчаливо кимна. И като че ли едва сега, в същия този миг почувствува колко много мразеше тая жена. Не толкова Радомира, не толкова чичо си или който и да е друг човек, а тъкмо нея от всички най-много. В омразата му беше и неговата неутолена жажда за тялото й, за нейната женска хубост. Ирина забеляза как едвам доловимо се засили бледността на лицето му — не успя тоя път да се прикрие съвсем Иван-Владислав. Но това беше за един кратък миг, Той каза бързо:

— Да, да. Знам аз и помня.

Ирина приподигна ръка към мъжа си:

— Да се бяхме прибрали вече…

— Не, не още — възрази живо Радомир, размаха ръце, заозърта се; той бе понапълнял и движенията му бяха сдва-едва понатежали. — Защо да бързаме… Отдавна не сме се събирали така, ето и Мирослава е тук.

Той се радваше на близките си люде. Ирина го погледна с покровителствена усмивка, сякаш беше невръстно момче. Пред тях се изправи Ашот Таронит, поклони се към княгинята, сетне изви кръглите си черни очи към Радомира, запъна се:

— Аз още не мога добре на български, но… — Той се обърна отново към Ирина и заговори на ромейски, гласът му звучно се запрелива. — Моят мил шурей княз Радомир е по-щастлив от мене, ти не се месиш в работите му, нели, светла княгиньо? Княгиня Мирослава ходила да моли царя да се върнем заедно в Драч.

И той отново обърна към Радомира очи, пълни не толкова с недоволство от жена си, колкото с някакво очакване. Радомир помръдна едва-едва широките си рамена, по лицето му се изписа досада: беше му все едно дали Ашот Таронит ще се върне в Скопйе, или ще замине с жена си за Драч, но му беше винаги трудно да говори на ромейски. Той кимна неопределено:

— Аз…

И побърза да се отстрани. Ирина и Ашот останаха сами. В един миг Ашот Таронит цял се промени — стана съсредоточен и някак тайнствен. Той се взираше в младата жена като захласнат в нейната хубост или се готвеше сякаш да и повери някаква тайна, Ирина го гледаше с очакване и той изедпаж реши:

— Щастлива ли си, княгиньо, с тия люде? — Той държеше с очи погледа й, без да мигне, и забеляза как припламва в него остър, недружелюбен блясък, но продължи, макар колебливо: — Човек не може да забрави, че ти си една Каматерос. Ние сме от друго тесто и ето… — Князът отеднаж млъкна. И промени приказката си, промени се и изразът на лицето му, и погледът му, пречупи се, омекна и гласът му: — Искам да кажа, че ние сме с по-други нрави, с по-други привички, люде от друг език. Аз не мога да се оплача, макар не всичко да е по моя вкус. Но… — помълча той пак за един миг и пак чакаше някакъв отговор или знак от нея, — но започвам да свиквам. Щастлив съм с моята Мирослава и царят е много благосклонен към мене.

Той млъкна и цял се засмя лице срещу лице с Ирина, като че ли искаше да й покаже голямото си щастие. Ако Ирина Радомирова би показала по-голямо търпение и ловкост, ако не бе показала дори и със светлината на очите си строга бдителност, тя би чула по-други думи от Таронита. Той започна, но не се реши да продължи, да се изкаже докрай. Все пак княгинята долови, че той потърси в нея съюзник или поне изповедник и съчувственик, пред когото да излее скрита вражда или недоволство от тия люде, сред които намери тойла дружба и с които се сроди и свърза. Какво би могъл да каже Таронит против царя, който го плени в бой, а му даде щерката си… Сега й бяха нужни много повече усилия и ловкост, да не издаде гнева си към тоя неблагодарник. Тя отговори спокойно, сякаш нищо не беше забелязала и нищо не подозираше:

— Ти, княже, в България си не много отдавна, но аз съм израснала тук, между тия люде и нямам по-близки от тях. Те са добри към мене, не би могъл да се оплачеш и ти. Но те са наистина груби и страшни към тоя, който не заслужава доверието им. — Така мисля и аз, светла кпягиньо — побърза да я увери на свой ред Ашот Таронит и с особено старание. — Исках да кажа само, че те все пак имат по-други нрави и човек по-трудно свиква, ето аз с езика им…

— Да, да… — кимна му княгинята небрежно и се отдалечи от него.

Тя се запъти право срещу зетския княз Иван-Владимир, който седеше сам на един стол на другия край на стаята. И си мислеше, приближавайки се нататък с бавни стъпки: „Врагове… Владислав, сега може би и Таронит… Но Владислав е враг на Радомира, а Тароннт е може би още по-голям и по-опасен враг… Да кажа ли на царя? Но какво ще му кажа, какво чух, какво видях и няма ли да ме помисли за клеветница… Трябваше да го изпитам, да го изпитам докрай!“ Княз Иван-Владимир я забеляза едва когато се изправи пред него. Той се смути и стана прав, от почтителност към княгинята и от благодушно. Той беше висок като мъжа й, но като че ли се стесняваше от необикновения си ръст, стоеше с отпуснати рамена, сякаш да изглежда по-нисък. И погледът на сивите му очи беше много кротък, дори някак унесен. Ирина Радбмирова се усмихна, като си помисли, че бе дошла при сръбския княз, за да го изпита дали не беше и той някакъв скрит враг. Усмихна се едва-едва и князът. Тя каза: