Димитър Талев - Погибел

— Ти тъгуваш, светли княже, за Косара. Аз също тъгувам за нея. Такава с тя, човек не може да я забрави. Изпрати люде да я доведат и нека остане с нас през зимата. Тук е неин бащин дом.

Виждаше се, че сърбинът прие с благодарност думите й, показа се и влага в очите му, като спомена тя името на Косара, прелюбимата му жена. Той отговори с тъга, но и с примирение:

— Тя трябва да стои в нашата Зета, докато съм аз с царя. Нея там я почитат повече и от мене. Имаме и малко дете… — примига той свенливо с дългите си ресници.

Ирина го погледна мълчаливо. Каква голяма сила имаше в тоя мъж! Във великанското му тяло, и чистия му поглед, в тая тъга за Косара, тъга и обич, която звучеше във всяка негова дума, в кроткото му примирение да стои разделен с нея и като че ли да потвърди мислите й, князът добави благочестиво: — Нека бъде всичко според божията воля.

— Да, да… — рече тихо Ирина Радомирова, а мислите й бяха все за сръбския княз: „… Мъртва е тая негова сила, ненужна. Срещу кого ще я покаже той? Кого ще надвие и премахне от пътя си?…“ И добави на глас: — Ако можех някак, аз бих отишла да я видя, макар посред зима и толкова далеко… Милата!

Князът мълчаливо се усмихна и усмивката му казваше: „Добри, но ненужни думи говориш ти, жено…“ Ирина като че ли отеднаж се досети, но то беше, за да остави вече предобрия зетски княз:

— Добре, че ме подсетихте, светли княже… Споменахте за вашето дете. Да отида да видя моите деца. Дано да са заспали вече…

Като минаваше през стаята накъм изхода, княгинята срещна погледа на Рипсимия, вперен в нея, зъл и плах в същото време. Стори й се, че тоя поглед бе я дебнал навсякъде тая вечер. Ирина потрепна с устни, негли да се усмихне и пак със същото съжаление както пред голямата безполезна сила на сръбския княз. Застарялата неомьжена царска щерка я мразеше както винаги, но и се боеше от нея, особено след женитбата и с Радомира. И като че ли тоя страх в погледа й бе станал още по-голям сега, след смъртта на нейната майка царицата. Излизайки от стаята, Ирина Радомирова почувствува някаква тойлина в сърцето си: господарка на царския дом сега беше тя. Малко преди това бе помислила да отиде при царя и да му разкаже за Владислава, за Ашота, но какво биха могли да сторят те най-сетне със злобата, с безсилната си омраза?! И къде биха сполучили по-добре за себе си, като се намираха сега толкова близу до българския престол… Гордостта, която чувствуваше в сърцето си Ирина Радомирова в тия мигове, приспа нейния ум, укроти силата на душата й, също и нейната недоверчивост. В царския дом тая нощ будно беше само злото със своите скрити кроежи.

Преди още да започне да светлее новият ден, Радой влезе в царската спалия със запален светилник в ръка; той знаеше добре всяко време и всеки час в своята дълга служба на царя. Самуил също, като че ли тъкмо него бе чакал, стана от леглото си, което беше както винаги твърдо и тясно. Мълчаливо започна измиването и обличането на царя, както всяка сутрин. Те и двамата бяха стари вече и не бързаше единият, не бързаше и другият; в човешките работи за всичко има време и човек го пилее само когато седи в безделие.

В стаята беше хладно и дори студено, ала царят не даде да се запали сутринта огън; предстоеше му дълъг път в студения зимен ден и не беше нужно да се навърта и бави край огнището. Той облече както винаги, когато тръгваше на път, върху първата си горна дреха лека плетена ризница и после втората си горна дреха от тъмна, обработена кожа, опаса широк кожен колан със сребърни плочки и куки, на които окачваше меча си, късата си мечица. Все още гологлав, той се изправи пред иконата в източния ъгъл за утринна молитва, после се прекръсти широко три пъти, отдръпна се на няколко стъпки с лице към позлатената икона и едва след това се обърна към слугата си:

— Дали са станали вече младите?

Слугата помълча и отговори:

— За тях аз не мисля. Да ги будят же-жените им. — Той добави разкаян, види се, за сопнатия си отговор: — Сънят на младите е по-сладък.

Сега пък царят помълча. Сетне каза, но като че ли между другото:

— И днес си станал… наопаки.

— А ти, честити царю — опита се Радой да бъде почтителен — що си се хванал сега със сирачето… Всичко за-завлече!

Слугата не спомена име, но царят разбра, че говореше за Давида, незаконородения му спи. И сега царят отговори като че ли между другото:

— Време му е вече да влезе във войската. Ще го проглася за стотник.

— Време му е… Дете е още! И какъв с слабичък… Ти всичко във войската. Остава още и же-жените да облечеш в ризници. Зарежи детето барем до лятото.