Димитър Талев - Погибел

Насред стъгдата имаше зидан с камъни кладенец, та епископът се спря там да освети вода и да се помоли. Събраха се около кладенеца и другите свещеници, сгрупа се там цялото множество. Докато свещениците се готвеха за молитвата си, стъгдата затихна. Над покривите на близките сгради, над високите стени и стражевите кули от двете страни на затворената градска врата се бе надвесило мрачно, облачно небе. Някак чудна беше тишината, която бе настъпила при толкова люде по цялата стъгда, спотаило се бе негли в очакване и самото небе. Защо се бавеше още епископът?

Но ето преосвещеният изеднаж се обърна с гръб към кладенеца, с лице към градската врата и дигна посоха си високо над главите на събраните там люде, които бяха може би до хиляда души. Чу се и гласът му, гръмък и заплашителен:

— Братя… Ето вратата! Отворете я! Ще измрем до един между тия стени! Ето вратата на спасението, отворете я!…

Настана голямо смущение и безредие. Сред тия люде имаше до стотина души, които бяха доведени тук под църковните хоругви, но още преди това знаеха, че ще се отваря градската порта, че ще трябва да се направи нещо, за да се освободи градът от обсадата; имаше и други, които живееха в пълно отчаяние и бяха готови на всичко, за да турят край някакъв на мъките си. Гласът и бунтовните думи на епископа бяха знак и повеля за едните, възбудиха до полуда другите и още мнозина с тях. Една дружина от двайсетина души тутакси се втурна към затворената порта. Между тях имаше и войници, а някои от гражданите бяха крили досега под дрехите си мечове, палици, секири, та ги измъкнаха и ги размахваха с изблещени очи. Веднага след тая дружина се спусна и втора, още по-многобройна, сред нея също имаше въоръжени войници и граждани. Повлякоха се след тях и други, по-смело или колебливо, а имаше и такива, които се озъртаха уплашени, отдръпваха се встрани или се разбягаха по страничните улици. Насред стъгдата остана епископът с другите свещеници, с неколцината мъже, които носеха църковните знамена, и това беше като войводство на разбунилата се тълпа.

Крепостната врата беше здраво затворена с всички свои заключалки, куки, вериги и лостове; струпано беше чак догоре купище от камъни, дебели дървета, които още по-здраво подпираха вратата. Стояха там и неколцина войници с дълги копия, да я пазят. Нападателите не се спряха нито за миг пред острията на копията им — задните тласкаха по-предните, връхлетя изеднаж цялата тълпа, прегази неколцината пазачи, изпочупи копията им, отне мечовете им, нахвърли се върху камъните и дърветата, които подпираха вратата, върху лостовете и веригите. Дотичаха и други войници от крепостните стени и кули, но докато едни от нападателите бързаха да отворят вратата, други се обърнаха с оръжията си срещу дотичалите войници и се започна кърваво сражение. Слязоха отгоре още войници, ала не можаха да разпръснат бунтовнициге, ни те, ни дотичалите преди тях, тълпата яростно се отбраняваше, а преминаха към нея и техни другари, обърнаха срещу тях оръжието си.

Сред дивия вик и рев на тълпата, сред звъна и трясъка на окървавените оръжия се чу тропотът на дигнатите лостове, сухото тракане на ключалките, като разярени зверове заръмжаха, заскимтяха ръждивите вериги на тежката крепостна порта; чу се как се блъсна оттатък и мостът върху крепостния ров. Вратата се разтвори с остро скърцане, бързо и широко, с двете си поли. Тълпата се втурна като отприщена вода, изтропоти по дървения мост над дълбокия ров. Право насреща се зададе една голяма дружина ромейски войници, желязото по тях едвам-едвам просветваше в белия здрач на декемврийския ден, приближаваха се бързо насам, надигнали оръжията си, и нели бяха чакали отдавна да се отвори тъкмо тая врата на обсадения български град. Бунтовниците се стъписаха там, пред моста, не се решаваха да изтичат да посрещнат тия, за които през труповете и кръвта на свои братя бяха разтворили вратата на Бъдин. Чуждата войска се приближаваше като широка страшна вълна от тежко желязо и щръкнали оръжия, зачу се и глух тътнеж — виждаше се нататък, че се бе дигнала и ромейска конница. Бунтовниците сега се притискаха един до друг, дърпаха се назад, неколцина на предната редица дигнаха мечовете си с ръчките нагоре.

Василий Втори влезе в Бъдин още същия ден. Бъдинският епископ Стефан го посрещна пред същата южна врата в позлатените си одежди. Тъкмо василевсът стъпи с коня си върху подвижния мост на крепостния ров, от ниското, побеляло небе започнаха да падат първите снежинки тая година. Епископът изричаше някакви приветствени, раболепни слова към чуждия цар и сега отеднаж дигна ръка към небето и продължи с угодническо въодушевление: