Димитър Талев - Погибел

Лятото вървеше бързо към своя край, но бъдинчани тая година нито бяха косили, нито бяха жънали; ромеите бяха хванали и реката, и всички води около града, та обсадените не можеха да отидат и за риба. Свършваше се и водата в щерните, та се раздаваше с черпаци, колкото да не умрат людете от жажда. Мнозина изкопаха кладенци, щом голямата река беше толкова близу, и наистина излезе вода от земята, но беше горчива, тръгнаха и много болести по людете. Доколкото имаше още за ядене и за пиене по царските хранилища, даваха го най-напред на войниците и на мъжете, които бяха излезли на стените с оръжие; доколкото имаше за ядене и за пиене по людете из града, криеха го те вдън земя и всеки само за себе си.

Тръгнаха из обсадения град мълви, и страшни, и успокоителни в същото време:

— Ще измрем от глад, от жажда, от болести. Ще влязат най-сетне ромеите и ще ни изколят до един, като ги караме да стоят толкова дълго пред вратите на града и ги поливаме с жив огън. Какво чака още царят, но той и не мисли да ни се притече на помощ! Да отворим вратите на града и да паднем на колене пред василевса… той е милостив. Той чака да покажем благоразумие!…

По улиците, по дворищата, по затихналите домове на Бъдни започнаха да събират трупове на измрели от глад и от болести. Сега вече отчаянието и страхът не шепотеха от ухо на ухо, а се появиха из града люде, коиго говореха открито против кастрофилакса на Бъдни, против царя и царството. В същото време те славословеха чуждия цар, който стоеше с войската си пред вратите на града. Между проповедниците на отчаянието и насърчителите на предателството имаше всякакви, също и духовници, които бяха по-сладкодумни от другите. Тия люде впрочем се учеха един от друг и злокобната им проповед беше една и съща:

— Гибел и смърт ни чака между тия затворени степи! Някога ромейският цар ни е дал християнската вяра, а сега друг ромейски цар е дошъл да ни спаси от гибел и от страшна смърт. Отворете вратите да влезе василевсът в Бъдин, като Спасителя в Ерусалим преди хиляди години…

Вече от дълго време ромеите не предприемаха никакво нападение срещу обсадения град. Те бяха като на мирен стан около Бъдин. Само пред всяка градска порта стоеше по една дружина добре въоръжени стрелци и копиеносци, но то беше като стража пред вратите на чуждия град. От дълго време българските войници стояха в бездействие по градските стени. През зъберите на крепостните стени фучеха вече есенните ветрове, небето беше повече облачно, валяха продължителни дъждове. В такива мрачни, дъждовни дни войниците се криеха по тесните помещения на крепостните кули и играеха на кокалчета. За тях все още имаше по един малък хляб дневно от клисаво тесто, примесено със слама, несмлени просени зрънца, та и пепел, но вече всичко им бе дотегнало: и клисавият хляб, и оръжието им, и градските кули, и кокалчетата, та и целият живот. Някога само гласът на кастрофилаксът ги караше да скачат на нозе, а сега той минаваше през техните помещения и те не се помръдваха да станат, да му сторят път. Започнаха и без позволението на челниците си да слизат в града, ходеха по улиците, смесваха се с изгладнелите граждани, те също чуваха и се спираха да послушат проповедите на отчаяните, после се връщаха при другарите си и разказваха какво бяха чули…

В деня на свети Никола чудотворец бъдинският епископ Стефан дигна лития от главната църква и се отправи в позлатените си одежди за южната крепостна врата, която водеше към вътрешността на царството. Епископът прогласи, че ще се помоли под открито небе за спасението на града, както и за здравето на неговите воини, поради което поведе шествието към крепостните стени. След епископа и свещениците, които го придружаваха, тръгнаха много люде, уплашени и отчаяни, с надежда да измолят милостта божия. Бяха все мъже — не беше позволено да участвуват жени в такива шествия и да се смесват с мъжете. Върволицата се бе проточила по улиците — людете бяха изтощени, със слаби нозе и не можеха да вървят близу един до друг, но имаше между тях и по-бодри, по-силни, които вървяха веднага след епископа и свещениците. Начело на процесията се поклащаха хоругви и други църковни знаци, мнозина от людете бяха надигнали икони, кръстове и ги носеха като драгоценно бреме в ръцете, високо на рамената си. Мнозина и пригласяха на песнопенията на свещениците с изтънелите си, прегракнали от немощ гласове, та общата песен звучеше повече като тъжно, умолително стенание. Когато върволицата се спря и събра на стъгдата пред южната градска порта, слязоха от стените и се присъединиха към нея и мнозина войници, някои с оръжието си.