Димитър Талев - Погибел

Все пак тая нова болка беше като шипа на желязното стреме, който бодва коня тъкмо когато е уморен, когато нозете му натежават. Веднага след като се получи вестта за падането на Бъдин, при него дотича Рун.

— Никога преди — каза му царят — не си бил нужен толкова много, както си нужен сега.

От две години Яков Рун бе прогласен за войвода. Той бе побелял вече и особено брадата му, ала колкото черни косми бяха останали по главата, бяха сякаш още по-черни. Вдълбали се бяха още повече и всички бръчки по сухото му лице, сключили се бяха по-строго и дебелите му вежди, но тъмните му очи горяха с по-голяма сила, макар да бяха се откроили по-издълбоко.

И гласът му бе издрезгавял, станал бе и по-рязък, но идеше все така, сякаш направо от сърцето му. Натежали бяха и движенията му, ала все още се виждаше, че в гърдите му напираше неговото нетърпение във всяко нещо. Той отвърна, негли готов да се сопне и на царя:

— Аз никога не говоря напразно… Трябва половината да ги набиеш на кол! Може и да не са всички виновни, но ти ще изхвърлиш гнилата ябълка, ще изхвърлиш и тия до нея, за да ти останат другите здрави, Може да не са всичките виновни, но всички ще се уплашат и страхът по-добре ще ги вразуми…

Той не спомена тоя път име, не каза кои бяха виновни, но едва ли би се стъписал, ако царят би му повелил да набие на кол и половината български велможи, мирски и духовни, та и половината прост български народ.

— Ти вече остаря, Рун — скара му се Самуил, — но трябва да те усмирявам като вироглав хлапак. Ти трябва да бъдеш пазач на царството, а не губител на виновни и невинни. Запомни това добре и завинаги.

Рун не отговори, но гледаше царя, без да мигне, и погледът му не се укроти. Царят продължи:

— Предателството е като зараза, минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя. Ти трябва да знаеш това, за да познаваш по-добре виновните и по-добре да ги различаваш от невинните. Между нас има предателство и ти търси предателството. Невинната кръв оживява и търси отмъщение.

Рун не можеше да се сдържи повече и рече задъхан, с изблещени очи, по които личаха червени жилки:

— Царю… Царю честити… Аз не мога като тебе… Моят ум не е… Втурвам се по всяка следа и… със зъби за петите. Ако се бавя и колебая, вятърът ще заличи всяка диря. Не ми е нужно мене много мислене, да се въртя и озъртам.

Яков Рун излезе от царското жилище с покорно лице, но думите на царя не бяха стигнали до ума и сърцето му, не бяха укротили неговата ярост спрямо всеки враг на царството, която беше и негова любов към царството.

Същия ден царят получи бързо известие, че в Преспа бе починала царицата. Самуил почувствува някаква неясна скръб, която се изписа дори и по лицето му, но той не каза нищо за покойната, а пристъпи, открехна едното крило на прозореца в стаята си и погледна вън. Царят знаеше, че през последните дни бе навалял до две педи сняг, но като че ли искаше да се увери още един път с очите си. Небето беше още облачно и във въздуха прехвръкваха редки снежинки, снегът тежеше като дебела, плътна покривка върху земята. Затрупани бяха обилно широките покриви на многобройните къщи на Скопйе, които се виждаха от високата градска крепост надолу към Вардара, затрупани бяха тесните криви улички, дворищата, градините; виждаше се и полето отвъд реката, също цяло Водно по-нататък като огромно снежно купище и само през старите гори по него се чернееха ивици и дупки — там, дето снегът не бе проникнал между дървесата и под широките корони на дъбищата, чиято шума и досега не беше окапала. Далеко вдясно се виждаше и снежният Шар с високите си върхове и хребети, като бледа, синкава светлина, дигнала се от земята към небето. Снегът заглаждаше всеки ръб и ъгъл, белееше се надалеко и сякаш от него идваше бялата дневна светлина, която се отразяваше и горе, по мрачното, облачно небе. Самуил поклати глава и прошепна:

— Няма да тръгне Василий по тия снегове чак от Бъдин…

Той остави за свой наместник в Скопйе великия войвода Ивац и тръгна за Преспа. С него тръгнаха синът му Радомир и двамата му зетьове, племенникът му Иван-Владислав, също и всички люде, които трябваше да ги придружават.

Царица Агата бе погребана още същия ден, когато Самуил пристигна в Преспа; тя бе умряла три дни преди това и мъртвото й тяло не можеше да стои повече, въпреки че беше посред зима. Погребението се извърши със строга тържественост и в това беше цялата скръб на близките и приближените люде на царицата. Плака за нея личната й прислужница, заплака току пред отворения й гроб и Денница, най-малката й щерка, но никой друг не пророни сълза. През последните години на живота си застарялата вече царица непрестанно бе боледувала и всички приеха смъртта й като спасение за нея, но и така бе живяла тя през целия си живот, че не беше успяла да привърже повече към себе си дори и собствените си деца. Тя беше хубава на младите си години и бе преживяла някои вълнения тогава, пък и не можеше да бъде иначе, щом беше и тя жив човек. Не беше сторила никому зло, но не беше сторила и добро никому; никого не беше мразила премного, но и никого не беше обичала пламенно; станала бе царица, но само защото беше съпруга на цар. И сега никой не жалеше за нея, не жалеха много и децата й. Мирослава бе дошла чак от Драч за погребението на майка си повече от приличие, а също и за да се срещне с мъжа си, княз Ашот, който бе напуснал отдавна Драч и ходеше с царя. Теодора-Косара, която би жалила и плакала по-искрено за майка си поради милостивото си сърце, не дойде в Преспа, понеже живееше в далечното княжество на мъжа си княз Иван-Владимир.