Димитър Талев - Погибел

— Твое царство и вие велики боляри и славни войводи, не се ли досещате сега защо моят зет княз Иван-Владислав е измислил това писмо и го е предал на царя? Ето така се случи, че той присвоява всичките ми имоти.

— По закон те се падат на царя — отвърна кавханът. — Откъде ще знае князът, че царят ще се откаже от тях?

— Или пък искаш да кажеш може би — рече царят със сдържан гняв, — че ние сме направили съдружие с моя племенник, за да те ограбим?

— Не, не, не! Пазил ме бог… — размаха бързо и двете си ръце Полемарх. Дотук той се защитяваше ловко и успя да спаси главата си, но тук умът му като че ли отеднаж загуби своята сила. Той с нищо не промени своята външност на сдържан и политичен човек, но изрече необмислени думи: — Ех, няма какво и да правя… Ще се подчиня на вашата присъда. Ще напусна Бълга-рия, но запомнете: един ден пак ще се върна тук и тогава аз ще съдя и присъждам.

Сред болярите и войводите се надигна врява. Излезе напред княз Владислав и посочи с двете си ръце своя тъст:

— Ето! Призна се най-сетне. Той се заканва, че ще се върне с василевса.

Царят махна към Полемарха:

— Изведете го оттук по-скоро.

Тъкмо бе започнало да се развиделява, когато от една крайна улица на Прилеп изскочиха десетина конници и бързо излязоха на пътя, който водеше към източната порта на тоя град. Водеше ги войводата Яков Рун. Те се струпаха с шум и тропот към затворената още порта и завикаха на стражата:

— Отваряйте, дяволи! Още ли спите, бре! Ха дърво за тях!…

На площадката над вратата се показа страж с копието си; поприслонил се бе, види се, някъде там, притиснат от сладка утринна дрямка, а сега се пулеше отгоре все още сънлив и сърдит, да познае нетърпеливите ранобудни ездачи. Мътно проблясваха в утринната дрезгавина техните шлемове и брони, но той попита строго, за да покаже закъснялата си бдителност:

— Кои сте вие, бре? Къде още по тъмно? Вратата се отваря на изгрев…

— Кажи да отворят — изръмжа Рун — или ей сега ще пратя да те смъкнат отгоре! Не виждаш ли, че сме царски люде?

Наизлязоха стражи, заскърцаха, задрънкаха ръждясалите вериги на подвижния мост, пръхтяха, гребяха с копита в праха пред портата нетърпеливи коне. След малко широкият отвор на портата светна и конниците се втурнаха през него.

— Брей… проклети! — промърмори след тях един от стражите, който се бе притиснал към стената. — Ще те прегазят! Не те питат… Царски. Виждам, че сте царски, кучета главите ви…

Рун бързаше на два-три сажена пред людете си, които яздеха близу един до друг, мълчаливи и може би все още сънни. Поотпуснал се бе и той на седлото, въпреки че държеше здраво с нозете си опнатия корем на коня. Никога преди Рун не беше задържал толкова дълго в главата си такива мъчителни мисли и грижи; винаги досега неговите мисли биваха прости и ясни, винаги бе бързал да ги превърне в дело. Ала сега България му изглеждаше като къща, която се бе подпалила от четири страни и той не знаеше накъде да тича по-скоро. В гърдите на някогашния богомил напираше старата негова ненавист към болярите и поповете, прокрадваше се гняв дори и към царя, но тоя гняв беше също и някаква тъга или разочарование. С тъга и гняв в сърцето си мислеше Рун, че царят показваше мекушавост към болярите си, не беше като някога строг и смел, макар да се заканваше на всички злодеи в царството. Царят го отстрани от скопските отстъпници, вместо да ги предаде в ръцете му, изпрати по живо по здраво и Полемарха във Византия, вместо да го набие на кол. Царят спираше ръката му навсякъде. И голямата обща къща гореше от четири страни.

Тоя път Рун бързаше за Равен на река Морава. Получил бе вест, че и някои тамошни боляри се тъкмели да минат на страната на ромеите. Сега той няма да чака съд и присъди; сега той ще натъркаля върху масата на мъченията всички заподозрени и ще вярва само на очите си и на ръката си. Далеко е Равен. Той ще свърши добре работата си, преди да посегне царят да му попречи. Който е стигнал до мъчилището, вече е виновен; не го изпущай от ръцете си. Ако пострада невинен, горе в рая ще получи наградата си. С такава строгост се пази царство. Откакто ръката на царя омекна, предателствата вървят едно след друго. Предател пусна той и в собствения си дом. Омъжи дъщерите си за пленници… Ала в гнева на Рун срещу царя имаше и тревожна скръб, някакво мрачно покорство. Това беше любовта му към царя, всегдашиото негово доверие. Дали наистина царят беше виновен, дали наистина бе станал мекушав и отстъпчив? Виновни бяха само те, предателите, дявол да ги вземе! Те най-напред и после той, че се оставяше да го мамят. Но сега Рун ще застане между всички злодеи и царя, за негово добро и за доброто на царството. Ще застане и ще стои, ще отстрани всяка ръка, която би се опитала да му пречи. Бързо, бързо! Режи бързо и накъсо. Честити царю, не устояха на мъките; опитаха се да избягат; посегнаха сами на живота си. Честити царю, работата е свършена. Моята си работа ще върша само аз. От предатели царството ще пазя аз. Строго и без милост!…