Царят не каза нищо повече, стана и излезе от широкото помещение, следван от людете си.
Лазар Къп и другите с него бяха изведени на съд още същия ден. И понеже не криеха нищо и не можеха да скрият, съдът, още преди да се стъмни тоя ден, ги осъди на посичане. Тогава пак се намеси Самуил и повели:
— Да се отведат на границата с Византия и да се прогонят в царството на втория Василий, когото те приеха за свой цар. И който от тях се опита да се върне в нашата земя, да бъде набит на кол.
Рун, който бе взел вече осъдените в ръцете си, изправи се срещу царя и се възпротиви:
— Те не са достойни за твоята милост, царю, и как ще пазим царството от подобните на тях?!
— Не — отвърна Самуил, — това не е милост към отстъпниците, а по-тежко наказание. Мечът на губителя ще тури край на позорния им живот, а аз ги пращам при техния цар и, ден след ден, те ще измрат в чуждото царство от скръб за родната земя, която ги е прогонила и проклела.
Така и стана.
Царят прогони от България и Димитрия Полемарха, бащата на Мария Владиславова. Рун отдавна се навърташе около него, подозираше го и го дебнеше, но не можеше да го изобличи в никакво прегрешение пред царя и царството. Изобличи го неговият зет княз Иван-Владислав.
Ароновият син познаваше изменчивото сърце на своя тъст по-добре, отколкото Рун; сам Полемарх се бе открил пред него като пред най-близък роднина. Владислав търпеше вероломството на тъста си, което беше най-напред спроти Самуила, и дори се надяваше един ден да го използува за себе си; ползуваше се той и от хитрините на Полемарх, от неговия остър ум и от знанията му за царство и управа. Ала всичко продължи прекалено много; Самуил държеше здраво царския скиптър и Полемарх не можеше да помогне на своя зет да му го отнеме. Тогава в главата на Ароновия син се роди мисъл да отнеме богатствата на Полемарха за себе си, като негов зет и наследник, но също като негов изобличител и съдник. Димитри Полемарх имаше големи богатства.
След падането на Бъдин, който град бе предаден на ромеите от неговия епископ, след измяната на Ашот Таронит и царската щерка Мирослава, след съда в Скопйе вече всички се озъртаха и шушукаха за измяна. Димитри Полемарх също говореше за тия тъжни случки и с някаква по-голяма възбуда, дори с някакво въодушевение. И такива бяха приказките му, че не можеше да се познае доколко осъждаше той злодействата на тия люде или пък искаше само да ги разгласява с някаква скрита мисъл. Неговият зет княз Владислав реши, че бе дошло време да действува против своя словоохотлив тъст. Той каза един ден на тъста си:
— Как мислиш… От вината на дъщерята не пада ли сянка и върху бащата?
— То се знае — улови се за думите му Полемарх. — Мирослава Ашотова е царска дъщеря и кого ще съди сега царят, кого ще наказва за измяна, след като измени на царството собствената му дъщеря?
— Така е. Всеки го мисли, но никой не смее да му го каже. Време е той да слезе и друг да дойде на негово място.
— Време е — повтори след него Полемарх, за да го насърчи.
— Слушай… — сложи Владислав ръка на рамото му. — Ти си баща на жена ми и ние с нея имаме вече три деца. Главата си слагам в ръцете ти… Пиши едно писмо на василевса… Аз ще му го изпратя с верен човек. Пиши му да дойде с войската си. Аз ще му отворя всичките врати. Ще се проглася за цар, но ще му бъда подчинен и благодарен до края на живота си.
Полемарх посегна бавно и свали ръката му от рамото си, но не сваляше очи от лицето му. Те двамата не за пръв път заставаха така един срещу друг, с тая мисъл в ума си, и сега Полемарх изеднаж се освободи от всякакви колебания:
— Добре. Ще пиша писмо на василевса. А ти приготви се за отговора му.
Той написа писмо до василевса, но попромени почерка си, сложи също и друга преграда: писа общи думи и не спомена никакви имена в писмото. Даде го на своя зет да го изпрати, както бе пожелал той и за да го замести в работата още в началото й. Владислав го прочете, стисна устни:
— Не е ясно писмото ти, татко…
Той за пръв път го нарече свой татко.
— Като получим отговор на това писмо, в другото ще бъдем по-ясни.
— Най-сетне и това е достатъчно ясно — рече Владислав; той виждаше, че не ще може да накара Полемарха да напише друго писмо.
Ароновият син предаде писмото на царя. Царят не се изненада толкова от вероломството на Полемарха, колкото се зарадва на верността на своя племенник. Той веднага повели да задържат изменника.
Понеже Димитри Полемарх беше велик болярин и войвода, изправен бе на съд пред съвета на великите боляри и войводите, там беше както винаги и царят. Най-напред бе прочетено предателското писмо и кавханът, който беше втори след царя в тоя съвет, каза:
Читать дальше