Димитър Талев - Погибел

Наоколо затихна, замря всякакъв друг шум и в тишната между два удара се чуваше само тропотът на конските копита и тежкият, гъст тропот на многобройните подковани войнишки обуща по каменистия път.

— Бум-бум. Бум-бум…

Заглъхна всякаква врява и разговор и сред войниците, ослушаха се и те всички в плътния бумтеж на тъпаните, в глухия грохот на стъпките си, в подрънкванията на оръжията.

— Бум-бум. Бум-бум…

Още по-силен, по-кънтящ се зачу тоя бумтеж и тропот, когато полкът мина край каменния мост и се приближи до самата градска стена, та всеки звук отекваше в нея, стройният тътнеж на тъпаните заглуши и шума на реката, а малко по-късно ехтеше вече в самия град. Влезе през високата крепостна порта и дружината на царя, след нея се занизаха и редиците на железния полк.

От двете страни на улицата, която водеше нагоре, към вътрешната градска крепост, започнаха да се набират люде, някак плахо и предпазливо, после още повече, бързаха и тичаха отдалеко. Ехтяха още по-гръмко бумтежът на тъпаните и тропотът на войнишките стъпки между стените от двете страни на улицата. Тоя тътнеж заглушаваше всеки друг шум, но и людете, които се трупаха тук, гледаха войниците мълчаливо, някак чужди и уплашени. Неочаквано — и по-скоро се видя, отколкото се чу, някои от насъбраните там скопяни започнаха да пляскат с ръце, после все повече, докато започнаха да пляскат оживено и всички там. Шумът на ръкоплясканията им се чуваше вече и през тътнещия бумтеж на тъпаните, като плюсък на пороен дъжд. Царят дръпна юздата на коня си, животното се поспря и започна да бие нетърпеливо каменната настилка с четирите си копита, едно след друго. Озърна се Самуил на една и на друга страна, учуден от това ръкопляскане на скопяни, а лицето му стана още по-строго. Не беше техен тоя нов обичай, не беше български, а бяха го усвоили от ромеите, докато бяха те тук за късо време, усвоили го бяха за тяхна угода. С него, с чуждия обичай, посрещаха те своя цар, а не с викове и шум, както винаги преди. С учудване ги поглеждаше Самуил и с още по-строги очи. Не излезе да го посрещне никой от скопските боляри, нито от по-големите челници на тоя град — Рун ги бе задържал и те всички бяха в подземията на вътрешната градска крепост.

Полкът бързо зае града, всичките му врати, стени и кули, всичките войнишки помещения във вътрешната крепост. Наредено беше на войниците да не общуват с гражданите, да не влизат в дворищата, да не вземат от тях храна или каквото и да е, силом или дори и когато гражданинът сам поиска да даде нещо. Някои по-свободни и по-смели от гражданите подмятаха на войниците, които срещаха:

— Що… вие като да не сте наши войници…

— Заповядано е да се държим по-настрана. — А някой по-разговорлив от войниците ще каже: — Наши-ваши, ама вие тук май сте се сдушили повечко с ромеите, докато ви бяха гости.

— Аха… Драги гости! Криехме се по избите от тях. А, право е, някои и се сдушиха, за лапане и грабеж. Ето и големците ни… За тях няма ваши-наши.

Повечето от скопяните се прибраха по дворовете си, по домовете си — заедно с тоя железен полк в града проникна и страх, тревога някаква враждебна.

Царят влезе в сградата на тукашното управление, във вътрешната крепост, заедно със синовете си и големите челници на полка, тук беше и Яков Рун. Той поговори с Рун и после нареди да доведат обвинените скопски първенци. Влязоха те, обкръжени със стражи, уплашени и посърнали, струпаха се на долния край на помещението, а насреща седеше царят и току зад него стояха людете му. Между задържаните имаше неколцина и от по-долна ръка, виждаха се там също двама монаси или пък писци. Царят каза:

— Излез по-напред ти, Лазар Къп, да те видя и да поговоря първо е тебе. Ти беше кмет на тоя град.

Излезе на няколко стъпки пред задържаните Лазар Къп, мъж на около петдесет години, мършав с черни вежди, гъсти и прави, като подпори на ниското му набрано чело, а под тях бяха скрити мрачни, дръзки очи. Прошарената му брада и косите му бяха сплъстени и нечисти, по пребледнялото му сухо лице се виждаха модри и кървавочервени петна — следи от груби милувки на Рун. Той се поклони до пояс пред царя и пак се изправи с лице на обидена невинност. Царят продължи:

— Ти беше доверен човек на своя български цар в тоя град, а защо се подчини на чуждия цар, та и сега си с него?

Лазар Къп не отговори веднага; лицето му стана някак синкавобяло, модрите петна по него потъмняха още повече — виждаше се как се бори той с душата си.