Димитър Талев - Погибел

— Отговори, Димитри Полемарх, ти ли написа това писмо?

Изчезнала бе руменината от бузите на Полемарха, но той и сега, за обща почуда, приветливо се усмихваше. Такъв бе и отговорът му, пълен с някакво весело учудване:

— То се вижда, че не съм го написал аз. Тоя човек, който го е нашисал, не знае що иска и защо го е написал. Не са ясни желанията му, макар да кани василевса в България. Но дайте да го видя и с очите си, да не би пък да съм го писал насън!

Болярите, пък и царят, се чудеха на неговата голяма дързост, но и се поразколебаха в своята увереност за неговата вина. Стана кавханът, пристъпи към него и разгъна с две ръце писмото пред очите му. Още по-весело се усмихна Полемарх, поклати глава:

— Аз пиша по-иначе. — Но ти си накарал някого да го напише вместо тебе — рече кавханът.

— Кого? — подигна рамена Полемарх. — Кому ще се довери човек за такова нещо? Трябва да е някой поне от най-близките ми люде. Проверете и тях.

Чу се гласът на царя:

— Това писмо ми донесе княз Иван-Владислав, мой племенник и твой зет. Взел го е от ръцете ти.

Полемарх се обърна към него, поклони се дълбоко, с покорно лице, светнало от добродушие и тъжно в същото време:

— Това писмо, царю, не е мое. И не знам защо ти го е предал княз Иван-Владислав като мое. Това може да каже само той.

Разпитът се проточи и се завъртя между едно и също начало и един и същ край. Задаваха се едни и същи въпроси, получаваха се едни и същи отговори, макар и с по-различни думи. Полемарх беше изкусен вития, започнаха да се дочуват колебливи гласове, но повечето от съдиите му бяха против него; тъкмо сега и неговите скрити и явни врагове намериха сгоден случай да го побутнат в пропастта. Димитри Полемарх отричаше всяко обвинение. Между войводите беше и княз Иван-Владислав. Кавханът го извика да излезе и да застане срещу обвиняемия. Друго не оставаше. Кавханът рече:

— Ето ви един срещу друг: обвинител и обвинен. Кажи, светли княже, какво знаеш и какво твърдиш ти за това писмо.

— Това писмо е негово. Аз го взех от ръцете му.

— Слушам и не мога да повярвам на ушите си — отвърна Полемарх. — Гледам и не мога да повярвам на очите си, че пред мене стои моят зет, мъжът на родната ми щерка. Кой знае по какви причини той иска да ме погуби, но това писмо не е мое.

Започна се спор между тях двамата, после спорът премина и между болярите. Царят също не можеше да обвини открито Полемарха, но той вярваше на племенника си и подозираше обвинения; много пъти и Рун му бе говорил против него. Той каза:

— Тук не би могъл да намери ясен път и премъдрият Соломон. Трябва да вярваме и на единия, и на другия, но виновен е или единият, или другият. Да предадем и двамата на мъчител, но как ще отговаряме пред бога за невинния от тях? Да предам на мъчител само Димитра Полемарха, всички ще кажат: царят запази своя племенник. А на племенника си аз вярвам повече, отколкото на Полемарха. Не ще бъде добре за нас, ако не намерим виновния и не го накажем, след като е пред очите ни едно такова писмо. Аз ще реша и ще поискам да одобрите и вие, велики боляри и славни войводи, това, което ми казва моето сърце и моята съвест. Един е виновен и аз повече вярвам, че виновният е Димитри Полемарх. Наказанието за измяна и предателство е смърт за предателя и за цялата му челяд, но понеже злодеянието на Полемарх не е достатъчно ясно пред очите ни, нека той сам избере: да бъде ли погубен от меча на губителя, или пък да бъде изгонен от България и така да спаси живота си и своята челяд, макар това да е по-тежко за човека и от самата смърт.

Така и одобриха великите боляри и войводите, както ги извикваше кавханът един по един и по име.

Сега усмивката изчезна от лицето на Полемарха, но той се зарадва в себе си, че ще се изплъзне изпод меча на губителя и попита със спокоен глас:

— А какво ще стане с дъщеря ми Мария, съпругата на княз Иван-Владислав, ако ме прогоните от България с целия ми род?

Кавханът отговори:

— Тя е твоя дъщеря, но сега е съпруга на княза и носи неговото име. Тя сега е от неговия род, а не от твоя.

— Какво ще стане с имотите ми? Имам ги аз, благодарение на бога, доста земя, сгради, добитък и всякакви други имущества.

— Ти знаеш: всичко, което е било на прогонения, остава в полза на царя.

— Не! — чу се отново гласът на царя. — Аз няма да приема нито едно влакно от имуществото на прогонения. Той оставя тук родна дъщеря и всичките имоти на баща й стават нейни.

Усмивката отново се появи на лицето на Полемарх и той каза: