Димитър Талев - Погибел

Тия освирепели люде, каквото направиха с Рун, направиха го и с цялата му дружина — изловиха и избиха конниците до един. Успели бяха и някои от людете на Рун да замахнат с меч, да ударят, но нападателите бяха може би по двайсет души срещу всеки един и ги затиснаха от всички страни. Те не взеха ни от облеклото им, ни от оръжието, натириха из гората и конете им — вълци и орли да ги ядат. А бяха те селяци бедни до един, в нечисти, дрипави ризи и кожи, колкото да позакрият месата си. Те се нахвърлиха с голяма ярост върху своите жертви, но сетне позатихнаха, вдадени в кървавата си работа. Встрани от тях, насред пътя, стоеше неподвижен великанът, който преди тук някъде наблизу бе принудил Якова Рун да следе от коня си и бе го отвел при етарейшините. Стоеше той там и сега с огромния си меч в ръка. Беше гологлав и бос, в дълга бяла риза, с бяла коса и брада, та застанал неподвижен, изглеждаше като ваяние от бял камък върху зелената стена на гъсталака.

Не след много на пътя останаха само изпосечените тела, разхвърляни мъртви късове сред незасъхнали още кървави локви. Някъде навътре в гъстата гора се надигна нестройна, многогласна провлечена песен:

— Ооотче наш, който си на небето… да бъде волята тииииии…

Подушил човешка кръв, в храсталака край пътя прошумоля смрадлив пор.

Скоро след като се разчу за смъртта на Яков Рун, при княз Иван-Владислав в Охрид се яви и поиска да го види на четири очи непознат човек, който веднага изясни на княза кой е и откъде иде:

— Аз се именувам Премор и съм от людете на войводата Рун, светли княже. Изпрати ни той преди време нас двама в Обител, да следим и изпитваме всичко около светлата княгиня Ирина Радомирова, която по кръв е ромейка. Сега, като го няма нашия пръв челник, войводата Яков Рун, ние не знаем какво да правим по-нататък и кому да се подчиняваме, кому ще донасяме какво сме чули и видели. Решихме с моя другар тебе да попитаме, светли княже, и да не безпокоим царя, а пред другиго и не смеем да се открием. Моят другар остана в Обител, за да не прекъсваме работата си.

— По чия повеля ви е изпратил войводата Рун в Обител, да следите светлата княгиня? — изпули Владислав учудени очи.

— Това ние не знаем. Наш пръв заповедник беше войводата.

— А какво проследихте и узнахте около светлата княгиня? Нищо, нели?

— Нищо.

Князът помълча малко и рече:

— Ти почакай тук, в Охрид. Аз не съм ви пращал в Обител и не мога да ви върна, но ще попитам, дето е нужно, и ще ти кажа какво да правите по-нататък вие с твоя другар. А за светлата княгиня нищо, а?

— Нищо, светли княже, и само добро. Ако е за следене и изпитване, повече би могло да се каже за светлия княз Радомир, царския син.

— Какво може да се каже за него?

— Има там, в Обител, един ромей с една ръка. Той е постоянно със светлия княз. И аз повече за него бих споменал, за едноръкия.

Съгледвачът остана в Охрид и княз Иван-Владислав дълго мисли дали не би могъл да го използува някак за себе си. После той отиде при царя в Преспа и се показа премного угрижен:

— И сега ще кажа, царство ти… далеч от мене всякакви съмнения и подозрения, но си мисля, защо все пак Рун е изпратил съгледвачи в Обител? Мислил си е може би, че кръвта вода не става, светлата княгиня все пак…

— Какво говориш ти! — сопна му се царят. — Той е изпратил свои люде и в Зета, за сръбския княз там, сами дойдоха да ми кажат. Също и по твоите следи… Но аз не мога така, няма да позволя, макар едната от дъщерите ми… не искам да споменавам името й! Какво ще стане, ако всички се подозираме?…

Ароновият син се върна в Охрид и ето що каза на съгледвача:

— Ти сам твърдиш, че за светлата княгиня Ирина Радомирова може да се говори само добро. Тогава? Наистина тя е ромейки, но друго би било, ако ти, Премор, издириш и откриеш нещо около нея. Тогава ти би бил полезен на царството и награда би получил. Сега какво, човече…

Те се гледаха очи в очи един дълъг миг, някаква неопределена усмивка потрепна по устните на съгледвача. После той се поклони до пояс и си отиде. Владислав не можеше да му каже нищо повече и се надяваше на неговата досетливост.

През последните дни на лятото Самуил пак свика в Преспа съвет, ала не за да се съветва с великите боляри и войводите на царството, а за да изкаже пред тях своята воля и да поиска подчинението им:

— Няма да говоря за бедите, които една след друга ни сполетяха. И най-тежката от тях — измяната, която ни разяжда отвътре, в самите наши недра. Сега трябва да се боря с Василия едва с половината царство, а ми измени дори и родната дъщеря. Но тъкмо сега аз няма да отпусна юздата, която бог е вложил в ръката ми. Който от вас не иска да ми се подчини, нека излезе срещу мене. Или нека върви след Полемарха, след Лазара Къп. Ще направя, което съм решил и което съм обещал пред бога за доброто на царството ни.