Димитър Талев - Погибел

Самуил беше същият пред очите на всички тия негови най-близки люде и помощници, не се изненада никой и от строгите му думи, но всеки от тях усети, че той започваше по друг някакъв начин. Не се изправи никой да изкаже одобрение или неодобрение, нито пък царят попита някого за одобрението му. Всички слушаха и после станаха да си отидат, за да изпълнят, което им бе казано и заповядано.

Започна царят най-напред със своето семейство: той нареди на Радомира да доведе цялото си семейство пак в Преспа, а него изпрати в Средец; при себе си в Преспа задържа и Владислава; на зетя си, сръбския княз Иван-Владимир, повели да слезе в Скопйе с един полк от две хиляди души — най-многото свои люде, които можеше да поведе князът.

Нареди се и се разгласи да влязат по дружините и полковете всички мъже от осемнайсет до петдесет години. Каза се и се повтори на всеки болярин, който трябваше да изпрати или сам да доведе във войската свои люде, да ги облече и въоръжи най-добре, на конниците да даде коне и който не изпълни всичко по съвест, ще бъде наказан с позорна смърт. Сега и царските хранилища бяха по-богати, та се раздаваше и от тях оръжие и облекло, но не само за царските дружини, но и по вички полкове, дето беше нужно. Царят ходи със знамето си, с тръбачите си и с всички люде, които трябваше да го придружават, а също и с една дружина от сто души конници по всички по-големи твърдини, дето се събираха полковете, та и по някои по-малки. И на много места каза на войниците:

— Събирам ви и няма да ви пусна, докато не надвием ромеите.

Всички виждаха, че това не беше само за да насърчава царят войниците си. Разнесоха се думите му по цялото царство и много още думи с тях. Уплашиха се простите люде, също и по-горните, страхът им беше в общото покорство. Не беше лесно, както други път, да каже човек и противна дума: едва що я промълви само пред най-близкия или ще я преглътне недоизречена. Може би всеки усещаше и съзнаваше, че бе дошъл съдбоносен час, а всеки от по-горните бързаше да докаже своята вярност към царя. Каквото и да таеше в сърцето си простият човек, от него се искаше да бъде покорен и той се покоряваше, ала и в неговия ум беше загнездена вече, след толкова години, някаква по-ясна или по-неясна мисъл за царството. Някаква глуха врява се дочуваше само откъм богомилските средища, най-вече по Бабуна планина и някъде по на север и запад, дето местата бяха планински и по-бедни, но влизаха в полковете си и богомилите и много по-малцина бяха сега, които забягнаха в планините. Спрял се бе царят по едно време в Охрид и поиска да доведат при него Нестонга, който беше един от вождовете на богомилите и роден брат на войводата Сермон. Богомилът влезе при царя с тоягата си, толкова беше упорит и непокорен. Самуил зачете гордостта му и сам стана от мястото си, приближи се към него:

— Остаряхме ние с тебе, Нестонг. Остаряхме. Но само мършата човешка старее, не душата човешка, която е от бога и е безсмъртна. — Така ще кажа и аз, Нестонг. Ръката отмалява, кокалите болят, а желанията у човека остават все същите, остава и силата им. Някога ти бе с мене, Нестонг, и ме напусна. С мене бе и по-добре ще ме разбереш, макар да ме напусна. Вашите люде влизат в полковете си, но има и които не влизат. Ще ти кажа, пък ти предай на всички, които трябва да знаят какво съм ти казал. Ваши люде убиха Яков Рун, някои и сега побягнаха по планините. Ако те готвят някакви смущения, докато аз тръгвам с войската, ще ги преследвам без милост. Това искам да знаят те всички.

Богомилът като че ли още преди това бе приготвил отговора си:

— Бяхме заедно с Яков Рун при тебе, царю. Ти вече и сам каза какво стана с Рун: такъв път си избра той и такъв край. Аз се върнах при своите и със своите останах. Ние с нищо няма да ти попречим и най-многото от тия, които бяха за войници, влязоха в полковете си. Ние не сме се променили за войната, но те казват: във войската ще бъдем с царя и е по-добре, отколкото с болярина или с попа. Някои ти се надяват, царю Самуиле, и аз още повече. Виждат, че ти искаш да бъдеш справедлив, а сърцето на потиснатия справедливост търси най-много. Това ги притегля, на които не ти вярват, побягнаха по-далако от тебе и от стражите ти. Може да побягнат и други, а може пък и да се върнат от побягналите. Това е според вярата им в тебе. Ето, царю, аз всичко ти казах.

— Не бързай да си, отиваш — протегна ръка към него Самуил. И продължи: — Ако аз надвия василевса, ще стъпя на врата и на злия болярин.

Богомилът стоеше пред него неподвижен, подпрян на тоягата си, и нищо не отговори. Царят не се сдържа: