Димитър Талев - Погибел

Застанали между зъберите на преградната стена, по площадките и кулите й, българите гледаха ромейската войска без страх. Тя беше многобройна, но те я чакаха зад зъберите на високата стена, до бойните си уреди, край огньовете по нея, които димяха непрекъснато, клокочеха застрашително върху тях почернелите медни котли, пълни с разтопена смола и масло. Обкованата с желязо порта беше здраво подпряна с дебели дъбови греди, подвижният мост беше дигнат, спокойно светлееше на слънцето зеленикавата вода, която изпълваше догоре широкия и дълбок до два човешки ръста ров по цялата дължина на стената. Дошли бяха неприятелите многобройни, те пък бяха застанали на високата стена, като стопани на оградата си, и нямаше да ги пуснат да я преминат. Царят ходеше между войниците по стената, по площадките, по кулите й, и тъкмо такива бяха разговорите, които подхващаше с тях:

— Ти пазиш двора си, човече. И по-лесно ще ти бъде да строшиш костите на ромея, като се опита да прехвърли тая стена. Сам ще се надене на копието ти…

— Не сме ги канили да идват. Както сме ги канили, така и ще ги посрещнем.

Ромеите тръгнаха срещу стената чак на шестия ден, откакто се бяха настанили срещу нея. Василий искаше войниците му да си починат по-дълго, а в същото време да измори и измъчи българите повечко, като ги караше да чакат всеки ден нападението му. На разсъмване на шестия ден откъм ромейския стан се зачуха тръбни звуци, които се запреплитаха, затрептяха тревожно в далечината. После всичко продължи в пълен ред и с някакво спокойствие, което внушаваше повече страх, отколкото ако тая хилядна войска се дигнеше на бой с викове и шум. Ромеите тръгнаха насам в дълги редици и ги движеше сякаш една единствена воля. Идеха редица след редица, като подвижните бръчки по повърхността на езерото, когато духне силен вятър, и се разкривяваха само поради неравната местност. Първите две редици носеха дълги, широки дъски, белееха се отдалеко в ръцете им: следващите няколко редици бяха надигнали стълби — виждаше се как ги носеха по трима, четирима и повече. Зад тях още по-нататък се задаваха нови редици, като да излизаха изпод земята. Отдалеко по пътя насреща и все по-близу насам се клатушкаха обсадни уреди — подвижни кули, каменомети и стреломети, виждаше се как извиват по кривулиците и сякаш едвам се задържат да не се прекатурят. Отвори се още по-ясно всичко това, като че ли отеднаж се дигна някакво було, когато на изток се дигна ослепителният пламък на слънцето. Запалиха се безброй искри и блясъци по всички тия живи, подвижни редици, виждаха се дори и лицата на войниците под сенниците на шлемовете им, притиснатите към гърдите им щитове, прътовете на дългите копия и как размахваха свободните си ръце, а над главите им, едва ли не на всяка редица, се поклащаха сини, жълти и червени знамена с позлатени кръстове на върховете им.

Идеха стъпка по стъпка и не бързаха, всеки на мястото си в редиците, вървеше с тях и някакъв глух шум; рядко ще се дочуе някъде по-близу отделен глас или бърз, откъслечен говор. Някое време българите ги гледаха с любопитство, отрупани един до друг между зъберите на преградната стена:

— Я ги виж… Наредили са се като по конец!

Чуваше се оживен говор, смях и закачки по цялата стена. Сетне тая шумна врява започна да стихва. Идеха ромеите, приближаваха се мълчаливи и безбройни. Гласовете по стената и съвсем затихнаха, все по-ясно се дочуваше глухият шум от стъпките на приближаващите се неприятели, тропотът и скърцането на обкованите колела на бойните уреди. Това мълчание сред българите продължи късо време, после отново се надигна все по-тревожна врява, някои се заозъртаха, замахаха с ръце, забързаха за нещо, а и сами не знаеха с какво да се захванат. Още не беше дошъл тъкмо оня най-сгоден миг, когато трябваше да започне битката — ромеите още не бяха се приближили достатъчно, ала Самуил даде знак на тръбачите си да засвирят за бой. Той бе забелязал, че познатата българска припряност обхващаше войниците му и можеше да се превърне в опасна уплаха, преди да е започнало сражението.

Засвириха, завиха тръби и рогове по цялата стена, разбързаха се войниците, заблъскаха се, та трябваше да се пазят да не би някой да полети надолу. Всеки бързаше да застане на мястото си, пък не всеки знаеше къде да застане. Струпаха се тия, които бяха около метателните уреди, също и тия около котлите със смола, забутаха огньовете, дигнаха се нови кълба син пушък, дигна се врява и викот от сърдитите заповеди и ругатните на челниците, от възбудените разпри между войните, от често безсмислени, ненужни разговори и подвиквания. Най-напред трябваше да започнат уредите и започнаха един след друг: завъртяха се, заблъскаха се със силен шум и трясък лостове и широки, огъващи се дъски, обтегнаха се дебели въжета, ремъци и вериги, полетяха накъм ромейските редици едри камъни, цели снопове сулици, цели роища стрели с глухо бръмчене. Поумълчаха се пак войниците между зъберите, спотаиха дъх някои, изблещиха очи — да видят как ще се изсипят тия тежки камъни, стрели и копия върху ромеите. Ала се зачуха подвиквания и думи на недоволство и яд: